Слепота

Престана да вали и вече няма слепи с отворени усти. Вървят насам-натам, не знаят какво да правят, блуждаят из улиците, но никога задълго, дали вървят, или са спрели на едно място, за тях е все едно, освен да търсят храна, нямат други цели, музиката е свършила, никога не е било толкова тихо на света, кината и театрите служат единствено на тези, които са останали без дом и вече са се отказали да го търсят, някои зали, най-големите, са използвани за карантините, когато правителството или онова, което постепенно оставаше от него, все още вярваше, че бялата болест може да бъде спряна със средства и трикове, които толкова малко са послужили в миналото срещу жълтата треска и други чумни зарази, но това вече е свършило, дори не е бил необходим пожар. Що се отнася до музеите, е истинско душевно терзание, от което да ти се скъса сърцето, всички онези хора, правилно казвам хора, всички онези картини, всички онези скулптури, срещу които не стои никой, който да може да ги види. Какво очакват слепите от града, не се знае, биха очаквали лек за болестта си, ако все още вярваха в него, но тази надежда я изгубиха, когато стана известно, че слепотата не е пощадила никого, че не е останало нито едно здраво зрение, което да погледне през лещата на микроскопа, че лабораториите са напуснати и на бактериите не им остава друга възможност, ако искат да оцелеят, освен да се изядат едни други. Отначало много от слепите, придружени от свои близки, все още зрящи и с чувство за семеен дълг, отиваха в болниците, но там намираха единствено слепи лекари, които мереха пулса им и ги преслушваха отзад и отпред, това беше всичко, което можеха да направят, за това имаха слух. После, притиснати от глада, болните, които все още можеха да ходят, започнаха да бягат от болниците, умираха на улицата, на произвола, а семействата, ако продължаваше да ги има по тия места, после трябваше да ги погребат, не стигаше, дето някой случайно току се препъваше в тях, ако бяха умрели на явно място, а започваха и да миришат лошо. Нищо чудно, че кучетата бяха толкова много, някои вече приличат на хиени, козината им е с гнил цвят, тичат из скритите задни стаи, сякаш се страхуват, че мъртвите и изядените ще възкръснат, за да ги накарат да си платят за срама, че са ухапали беззащитни хора. Как изглежда светът, беше попитал възрастният с черната превръзка, а жената на лекаря отговори, Няма разлика между вън и вътре, между тук и там, между малкото и многото, между онова, което сме преживели, и това, което ни предстои да преживеем, А хората какви са, попита момичето с тъмните очила, Движат се като призраци, сигурно това е да си призрак, да си сигурен, че животът съществува, понеже четири от сетивата ти го казват, но да не можеш да го видиш, Има ли много коли, попита първият ослепял, който не можеше да забрави, че неговата са я откраднали, Цяло гробище е. Нито лекарят, нито жената на първия ослепял попитаха нещо, за какво, след като отговорите щяха да са като тези. На кривогледото момченце му стига удовлетворението, че носи обувките, за които винаги е мечтало, дори фактът, че не може да ги види, не успява да го натъжи. Може би поради тази причина не върви като призрак. Също така кучето, облизало сълзите, което следва жената на лекаря, не заслужава да го наричат хиена, то не върви по дирите на мърша, придружава очи, за които знае, че са живи.