Слепота

Домът на момичето с тъмните очила не е далече, но след едноседмичното гладуване силите им едва сега започват да се възвръщат, затова вървят съвсем бавно, за почивка нямат друг избор, освен да седнат на земята, нямаше смисъл толкова да внимават при избора на цветове и шарки, след като за кратко време дрехите им вече са мръсни. Улицата, където живее момичето с тъмните очила, освен че е къса, е и тясна, което обяснява защо тук няма автомобили, можеше да се минава само в едната посока, но не оставаше място за паркиране и беше забранено. Не беше чудно и че нямаше хора, в подобни улици нерядко през деня има моменти, когато няма жива душа, Кой номер е твоята сграда, попита жената на лекаря, Номер седем, живея на втория етаж, отляво. Един от прозорците беше отворен, в друго време би било сигурен знак, че вътре има хора, сега всичко беше съмнително. Жената на лекаря каза, Да не отиваме всички, ще се качим само ние двете, вие чакайте долу. Виждаше се, че уличната врата е насилена, отчетливо се забелязваше, че дупката за езичето е разбита, дървото се беше разцепило надлъжно и почти изцяло се беше отделило от бравата. Жената на лекаря не спомена това. Пусна напред момичето с тъмните очила, то познаваше пътя и му беше все едно, че стълбите тънат в полумрак. Изнервено от бързането, момичето с тъмните очила се спъна два пъти, но реши, че ще е по-добре да се надсмее над себе си, Представи си, стълби, по които преди можех да се кача и да сляза със затворени очи, така е с фразеологизмите, не могат да отразят достатъчно чувствително хилядите нюанси в смисъла, в този случай например не се усеща разликата между това, да си със затворени очи и да си сляп. На площадката на втория етаж търсената врата беше затворена. Момичето с тъмните очила плъзна ръка по рамката, докато намери бутона на звънеца, Няма ток, подсети я жената на лекаря, и тези две думи, които просто преповтаряха онова, което всеки знаеше, се сториха на момичето като известие за нещо лошо. Потропа на вратата, един път, два пъти, три пъти, третия път много силно, с юмруци, викаше, Мамичко, татенце, но никой не идваше да отвори, нежните умалителни не променяха действителността, никой не дойде да й каже, Мило мое момиче, най-сетне дойде, вече мислехме, че никога повече няма да те видим, влез, влез, а тази жена е твоя приятелка, да влезе, да влезе и тя, къщата е малко разхвърляна, но не обръщайте внимание, вратата продължаваше да е затворена, Няма никого, каза момичето с тъмните очила и заплака, облегнато на вратата и с глава върху кръстосаните си ръце, сякаш с цялото си тяло отчаяно молеше за милост, ако не бяхме научили достатъчно за сложната същност на човешкия дух, бихме се изненадали, че обича толкова много родителите си, до степен на подобни демонстрации на болка, едно момиче с толкова свободни нрави, въпреки че не е далеч оня, дето вече е твърдял, че няма и никога не е имало никакво противоречие между едното и другото. Жената на лекаря искаше да я утеши, но малко неща можеше да каже, знае се, че практически е станало невъзможно хората да останат задълго по домовете си. Може да попитаме съседите, предложи, ако има такива, Да, хайде да ги попитаме, каза момичето с тъмните очила, но в гласа й не се долавяше никаква надежда. Започнаха от вратата, която се намираше от другата страна на стълбищната площадка, където също никой не отговори на чукането. На горния етаж и двете врати бяха отворени. Къщите бяха ограбени, гардеробите бяха празни, на местата за съхраняване на храна не беше останал и помен от нея. Имаше следи, които сочеха, че неотдавна оттам са минавали хора, със сигурност някоя скитаща група, както горе-долу бяха всички сега, обикалящи от къща на къща и от отсъствие на отсъствие.