Слепота

Кухнята беше чиста и подредена, прахът върху мебелите не беше прекалено много, друго от предимствата на дъждовното време, освен че помогна на зелето и тревата да пораснат, и наистина, дворовете, погледнати отгоре, заприличаха на жената на лекаря на малки джунгли, Дали зайците са на свобода, се запита, със сигурност не, продължаваха да си живеят в зайчарниците в очакване на сляпата ръка, която щеше да им донесе листа от зеле и която после щеше да ги сграбчи за ушите и да ги измъкне оттам, докато те подритват с крака. Междувременно другата ръка щеше да подготви слепия удар, който щеше да размести шийните им прешлени. Паметта на момичето с тъмните очила я поведе вътре в дома, също като старицата от долния етаж и тя не се препъна и не се поколеба, леглото на родителите й беше разтурено, сигурно бяха дошли да ги вземат рано сутрин, седна там и заплака, жената на лекаря седна до нея, каза й, Не плачи, какви ли други думи могат да бъдат изречени, какъв смисъл има от сълзи, след като целият свят е загубил смисъл. В стаята на момичето, върху скрина, имаше ваза с вече сухи цветя, водата се беше изпарила, натам се устремиха слепите ръце, пръстите докоснаха мъртвите венчелисти, колко е крехък животът, ако го изоставят. Жената на лекаря отвори прозореца, погледна към улицата, всички бяха там, седнали на земята в търпеливо очакване, единствено кучето, облизало сълзите, вдигна глава, острият му слух го беше предупредил. Небето, което отново се беше покрило с облаци, започна да притъмнява, скоро щеше да мръкне. Помисли, че днес нямаше нужда да обикалят и да търсят подслон, където да преспят, щяха да останат тук, На старицата няма да й хареса да минаваме всички през дома й, промърмори. В този момент момичето с тъмните очила вече я докосваше по рамото, казваше, Ключовете от вратата са в ключалката, не са ги взели. Проблемът, ако изобщо го имаше, следователно вече беше решен, нямаше да им се налага да търпят лошото настроение на старицата от първия етаж. Ще сляза да ги повикам, скоро ще мръкне, колко хубаво, поне днес ще можем да преспим в някой дом, под покрива му, каза жената на лекаря, Вие ще останете в леглото на родителите ми, После ще видим, Тук аз командвам, у дома съм си, Имаш право, ще бъде, както пожелаеш, жената на лекаря прегърна момичето, после слезе да вземе останалите. Докато се качваха нагоре и разговаряха оживено, препъвайки се от време на време, въпреки че водачът беше казал, Има по десет стъпала на всяко рамо, изглеждаха сякаш отиват на гости. Кучето, облизало сълзите, ги следваше спокойно, сякаш беше правило това през целия си живот. На стълбищната площадка момичето с тъмните очила гледаше надолу, такъв е навикът, когато някой се качва, било за да разбере човек кой идва, дали не е някой непознат, било за да се отправи гостоприемен поздрав, ако са приятели, в този случай дори не беше необходимо да има очи, за да разбере кой идва, Влизайте, влизайте, разполагайте се на воля. Старицата от първия етаж се беше показала да наднича от вратата, реши, че тропането е на някоя от онези групи, които идват, за да спят, тук не грешеше, Кой идва, а момичето с тъмните очила отговори отгоре, Това е моята група, старицата се смути, как беше успяла да стигне до площадката, веднага след това разбра и се ядоса сама на себе си, че не се беше сетила да потърси и вземе ключовете от предната врата, сякаш губеше правата на собственост над сградата, в която от месеци живееше само тя. Не намери по-добър начин да компенсира внезапното си разочарование от това да каже, отваряйки вратата, Трябва да ми дадете храната, не се правете, че сте забравили. Но тъй като нито жената на лекаря, нито момичето с тъмните очила, едната заета да води пристигащите, другата да ги посреща, не й отговориха, извика гневно, Чухте ли, много лошо постъпи, понеже кучето, облизало сълзите, което точно в този момент минаваше покрай нея, скочи и се разлая бясно насреща й, цялото стълбище ехтеше от лая, ръката на провидението, старицата нададе вик от ужас и препъвайки се, се прибра в дома си, като блъсна вратата, Коя е тая вещица, попита възрастният с черната превръзка, такива неща се казват, когато нямаме очи за самите себе си, ако беше живял като нея, щяхме да видим колко време можеше да се държи цивилизовано.