Смарагдово море

Вдигнах подвързан с кожа роман, за който бях чувала, но никога не го бях чела. Беше популярно романтично приключенско четиво, а книгата се побираше точно в един от вътрешните джобове на наметката ми.

— Крадеш ли това? — попита Яго с престорен ужас.

— Вземам го назаем за Ванеса.

— Надявам се тази групичка да оценява каква добра приятелка си. Защо гледаш така? Смееш ли си?

Да, смеех се. След като се овладях, обясних:

— Аз… просто… забавно е, това е всичко. Имаше време — дори не толкова отдавна — когато мисля, че щяха да са потресени да чуят някой да ме нарича тяхна приятелка. А по онова време и аз щях да изпитвам същото по отношение на тях. Но да… да. Станахме приятелки.

— Кога се случи това — преди да започнеш да се грижиш за тях, или след това?

Този въпрос също ме смути.

— След като започнах, предполагам.

— И им помагаш, защото…?

— Не всеки има нужда от скрит мотив — казах остро.

— Разбира се, че не. Просто се опитвам да разбера как мислиш, защо би се застъпила за хора, които — ако тълкувам правилно думите ти — преди не са те харесвали.

Смъкнах следващия капак:

— Застъпих се за тях, защото някой трябваше да го направи.

В този сандък имаше още рокли, но под тях имаше колекция от аксесоари — включително кутия за бижута. Счупихме катинара, а после коленичихме един до друг, докато разстлахме съдържанието на кутията на пода. Той огледа всичко с опитно око и започна да отделя бижутата.

— Това е евтина дрънкулка, също и това. Това е сребърно, но скъпоценните камъни са стъклени. Това е истинско. Това е евтина имитация…

Знаех, че бижутата, които щяхме да носим в Кейп Триумф, са истински, но знаех също и че повечето вече са на сигурно място там, използвани всяка година. Особено ценните нови попълнения към колекцията пътуваха в багажа на самия Джаспър. Тези сигурно бяха за продажба и се надявах да има достатъчно истински бижута, за да се събере цената, искана от Яго.

— Това — каза той след много ровене и мърморене. — Това ще свърши работа.

Комплектът, към който махна, съдържаше пет колиета, две гривни и четири пръстена — всичките златни с различни скъпоценни камъни.

— Това струва сто златни монети?

— Малко над тази сума. За да покрие разликите за продажбата и обмена.

— Дадено — казах.

Яго ме изгледа развеселено:

— Никакво колебание, а?

— Това е малка цена, за да се осигури на всички ни бързо завръщане. — Намръщих се. — Ако приемем, че икорите уважат предложението на Орла. А ако не го направят?

— Ще трябва да потвърдя всичко с нея, но ако това е казала, че ще направи, тогава ще го направи. Тя държи на честността и почтеността. — Той говореше с възхищение, което ми се стори противоречиво предвид собствения му съмнителен морал. — Което, признавам, е част от причината изобщо да правя това.

— Какво имаш предвид?

— Орла не харесва много осфридианците — не мога да кажа, че я виня предвид опита й. — Внимателно започна да слага отхвърлените бижута обратно в кутията им. — И въпреки това е имала достатъчно добро мнение за теб, за да предложи помощ.

— Сигурно има добро мнение и за теб, та изобщо да ти продаде място за пътуване.

— Ако щеш вярвай, повечето хора извън Констанси имат добро мнение за мен. Някои дори ме харесват. Много съм пътувал, много съм търгувал. Повече се постига, като си създаваш приятели, не врагове. — Той загреба останалите бижута и вдигна едно колие, украсено със смарагди. — Какво ще кажеш за това? Зеленото ще ти стои добре.

— Зеленото наистина ми стои добре, но мисля, че семейство Коул може би ще има да каже едно-друго за това, че нося такова бижу из къщи. Или където и да е в Констанси. Честно казано, не мога да повярвам, че още никой не ти е взел онзи шал.

— Не нарушавам никакъв закон, като го нося — само му се мръщят. — Той оправи последния сандък и бавно тръгна към задната врата с мен. — Мислят, че го нося, защото съм суетен.

— Такъв ли си?

— Нося го, защото е топъл. И да… може би наистина малко харесвам показността. Всички дрехи, които имах, докато растях, бяха стари, останали в наследство — толкова избелели, че не можеше да се различи какъв е бил първоначалният им цвят.

— Същата история — казах. — Вземахме старите дрехи, които съседите ни даваха, преправяхме ги за мен, а после ги кърпехме отново за сестра ми.

— Късметлийка си, че си най-голямата. Аз имах още трима братя, които получаваха дрехите преди мен. На практика бяха вече разнищени, когато ги получех, но така е, когато парите не достигат. — Той смутено докосна червения плат на врата си. — Парите все още не достигат, но не можех да подмина това. То доказва нещо на света. Пък и получих добра сделка. Я виж ти, Тамзин… какво е това? Усмихваш ли ми се?

— Просто разбирам, това е всичко.

Той също се усмихна. Усмивката беше различна от тази на Гидиън. Усмивката на Гидиън беше по-шлифована и отработена. Караше те да се чувстваш добре, защото беше красива. Тази на Яго те караше да се чувстваш добре, защото искаш да продължиш да се усмихваш в отговор.

— Но — каза той — все още ми нямаш доверие.

— Разбира се, че не. Едва те познавам.