Смарагдово море

Можех ли да подмина който и да е шанс да стигна до Мери по-бързо? Отправих се напред, като се опитвах да изглеждам толкова непринудена, колкото и другите, които се събираха, общуваха и вървяха из площада. Никой не ми обръщаше особено внимание и лесно се измъкнах незабелязана от откритото пространство до един по-закътан участък зад сградите в съседство с църквата.

Бях научила, че молитвеният дом на Констанси е наскоро добавен. Ранните заселници бяха използвали църквата за всякакви събирания и едва след като градът се бе позамогнал, бе поръчано построяването на подходяща зала. Дотогава площадът вече бил обкръжен от постройки, служещи за други начинания, и затова молитвеният дом се строеше на две пресечки оттам: някои от дървените му греди още бяха запечатани и небоядисани.

Край мен се понесоха няколко снежинки и примижах нагоре, обзета от паника. Но облаците, които се простираха над главата ми, бяха бели, съвсем леко обагрени в сиво. Нямаше и следа от тъмните, диплещи се маси, носещи се из небето по време на вихрушката. Издишах шумно, продължих нататък и не видях жива душа, докато не завих зад задния ъгъл на молитвения дом. Там ме чакаше Яго, подпрял издължената си слаба фигура недалеч от един прозорец.

— Не мислех, че ще дойдете — каза той.

— И аз не мислех, че ще дойдете. Мислех, че може би ме мамите.

— Не и за нарушаването на закона.

— Чух, че често нарушавате закона.

— Нима? — Той се изправи и доби изключително доволно изражение. — Не толкова го нарушавам, колкото го тълкувам превратно.

Загледах се във внушителната сграда:

— Да, и това чух. Значи ли, че можете да ни приемете, без да извършите нещо незаконно?

— Ъъ, не чак толкова. — Напъха ръце в джобовете на палтото си и проследи погледа ми. — Въпреки всичките си приказки за това как се съсредоточават върху характера и морала, те не са много доверчиви хора. Тези прозорци са заключени отвътре и разбиването на стъклото ще е шумно.

— В такъв случай как ще влезем?

С много драматичен жест Яго измъкна от джоба си халка за ключове.

— През вратата.

— Имате ключ? Защо просто не споменахте това по-рано?

— Е, тогава го нямах. — След като изпробва няколко ключа в малката задна врата, той най-сетне намери един, с помощта на който влязохме вътре. — Един от членовете на съвета беше толкова трогнат от щедростта ми да откарам всички ви в града днес, че любезно ми позволи да използвам конюшните и кухнята му, докато чаках. И просто по една случайност притежава един от ключовете на градоначалника.

— И любезно ви го даде назаем?

— Намерих го след малко проучване на останалата част от къщата му.

— Той имаше ли добрината да ви позволи да използвате останалата част от къщата?

— Не го забрани — каза Яго лукаво. — И разбира се, смятам да върна това. Нищо лошо не е станало.

Предвид факта, че бях помолила за услугите му, за да се промъкна тук, предположих, че не мога да го съдя.

Голяма част от вътрешността на молитвения дом все още оставаше незавършена. Стените не бяха гладки, подът беше покрит с тръстики. Върху подиум в единия край беше поставена дълга маса, а частично сглобени лавици заемаха една задна стена. Близо до тези лавици зърнах купчина товари от Сивата чайка.

Забързах напред, облекчена да открия толкова голям „улов“. Донякъде се страхувах, че товарът ще е така неравномерно разпределен из града, че тук ще са складирани само малко неща. И което беше още по-добре, никой от сандъците и куфарите пред мен нямаше вид, сякаш принадлежи на екипажа или на други пътници. Всичките бяха или на Джаспър, или на някое от момичетата от Бляскавия двор. В няколкото незаключени куфара имаше лични вещи, които не ми бяха от полза. Сандъците със стоки за продажба бяха заковани с гвоздеи, но ние с Яго успяхме да отворим няколко, като използвахме инструменти, предназначени за сглобяването на лавиците.

Яго вдигна към светлината една розова копринена рокля:

— Изглежда, че можеш да замениш онази, която си предала.

— В името на Шестте, Яго. Точно когато започвах да смятам, че схващаш нещата. С моята коса не мога да нося розово.

Можеш да носиш всичко. — Вдигна роклята до лицето ми. И какви са тези приказки за това, че си започвала да смяташ, че схващам? Мислех, че се разбираме.

Отблъснах роклята и казах:

— Искаш ли да я занесеш на твоя приятел трапера? Яго се вгледа внимателно в мен за момент, ясно давайки си сметка, че бях избегнала въпроса му.

— Изкушаващо, но не. — Сгъна роклята по-грижливо, отколкото бих очаквала, и я остави обратно. — Луис е като мен — няма да иска да се занимава с големи предмети, чиято продажба може да отнеме време. Бижутата все още са най-добрият вариант. Малки са и са лесни за обръщане в пари.

— Би трябвало да имаме много от тях. — Претърсих следващия сандък и открих, че е пълен с книги. — Леле. Нямах представа, че Джаспър продава тези.

— Находчиво е. Не са нещо рядко в Адория, но не са и наполовина толкова често срещани, колкото в Осфрид. Много хора с удоволствие биха си създали библиотеки.