Смарагдово море

Към края на онзи скован от снега сен бях изтощена, отколкото ако се бях занимавала с прането, както обикновено. Но о, онази къща искреше. Дайна ни беше накарала да изжулим и излъскаме всяко ъгълче от нея. Когато се завлякох горе по времето за лягане, другите момичета веднага забелязаха новата хартия.

— Как се сдоби с това? — попита Уинифред. Оставих хартията и книгата.

— Гидиън ми я даде, когато чу какво е направила Дайна.

Дамарис намигна:

— Добра работа. Помни, това е за висшето благо.

— Дал ти е и книга? — Ванеса се оживи. — Каква?

— Ти каква мислиш по тези места? — Вдигнах Рувийските последователи. — Не е книга със сонети! И ми я даде назаем.

Не беше нужно приятелките ми да ме предупреждават да предпазя хартията. Пъхнах я под дюшека си, като задържах един лист за тазвечерното писмо. Когато го завърших, го подържах за момент, питайки се кога то и другите, които трупах, изобщо ще потеглят от този град. Кой можеше да каже? Не знаех дори кога щях да се измъкна аз.

Скрих писмото при хартията и използвах последната си частица свободно време, за да почета от книгата на Гидиън в леглото. Макар че наистина представяше някои от териториите, разделите, които беше подчертал, по-скоро се отнасяха за това да помагаш на другите и да подобряваш характера си. Беше, все едно да надникна в ума му, който сякаш си представяше по-чист начин на живот, който не изискваше толкова много от строгостта на Наследниците. Пилее си времето тук, помислих си. Всички си го пилеем.

— Днес няма да ходим на църква.

Мрачното лице на Самюъл беше още по-навъсено и мрачно от обикновено, докато ни посрещаше с тези думи на другата сутрин. Гидиън, също потиснат, обясни:

— Не свършихме напълно с разчистването на пътя вчера. А после снощи падна още малко сняг. Нищо подобно на онази буря — но достатъчно, за да ни попречи. Каретата може да заседне.

Изглеждаше толкова унил, че не можах да се сдържа и изтърсих:

— Бихме ли могли да вървим пеш? Нямам нищо против.

Ванеса ме погледна ужасено.

— Помислих за това — каза Самюъл. — На някои места обаче още има повече от трийсет сантиметра сняг. Това ще затрудни придвижването — особено с роклите ви. И така. Волята на Урос е неотменима. Ще прекараме ден, отдаден на бога, у дома.

Уинифред надникна към празната кухненска маса.

— Кога е закуската?

— В светите дни няма закуска — каза Дайна. — Ядем чак по пладне.

Докато ни обземаше тази потискаща мисъл, отвън внезапно се разнесе слабият звън на камбанки. Другите момичета изглеждаха озадачени, но аз веднага разбрах какво е. Самюъл се отправи бързо към вратата, а ние го последвахме припряно. Той разтвори широко вратата, точно когато Яго спря шейната си пред къщата.

— Добро утро, добри господа и госпожици. — Яго се поклони елегантно, а после скочи на земята. — Помислих си, че може да сте затънали, затова дойдох да ви помогна да стигнете до църквата днес.

Възцари се зашеметено мълчание. Най-после попитах:

— За колко?

Той се ухили:

— Аз черпя.

Шокираното изражение на Самюъл бавно се преобрази в такова на почуда.

— Бога ми, Джейкъб, нямаш представа колко съм развълнуван да чуя, че най-накрая ще посещаваш службите. Макар да не мисля, че е уместно да влизаш с този ярък и биещ на очи шал в църквата. Съсредоточаваме се върху духовното, не материалното.

— О, да, наясно съм с това, но се боя, че всъщност няма да влизам вътре в църквата. Само ще ви закарам, тъй като знам колко важно е за вас. Ще намеря други начини да се забавлявам, докато сте заети.

Челото на Самюъл се набразди от бръчки, но Гидиън предотврати всякакви възражения:

— Както каза, Самюъл, волята на Урос е неотменима и изглежда, че се погрижи за нас.

Бързо донесохме палатата и наметките си. Самюъл и Дайна се настаниха на предната седалка с Яго, докато ние останалите се струпахме в товарната част отзад, която можеше да побере още няколко души. После потеглихме към града: шейната пъргаво летеше по снега. Единственото, което ни забави, беше един паднал клон напряко на пътя, но той скоро беше преместен.

— Ти извърши две добри дела, Джейкъб, едно след друго — отбеляза Самюъл, когато пристигнахме. Спря, за да помогне на Дайна да слезе. — Това ми даде надежда, че нещо може би се променя вътре в теб, че истината може би в крайна сметка ти проговаря. Сигурен ли си, че няма да се присъединиш към нас?

Яго отново отказа любезно и подаде ръка на останалите от нас, момичетата. Ванеса, Уинифред и Дамарис го възнаградиха с красиви благодарности и добре усвоени в Бляскавия двор усмивки, докато слизаха. Когато дойде моят ред, прошепнах:

— На какво си играете?

— Какво имаш предвид?

Изостанах, докато другите влизаха в сградата, тътрейки крака.

— Знаете какво. Не правите нищо от чисто човеколюбие.

— С изключение на онзи път, когато те спасих да не се залуташ в снежна вихрушка. И за твое сведение, ти си също и причината, поради която се отбих днес.

— За какво? — Погалих гривата на един от конете му, надявайки се да създам впечатление, че те са това, което ме е разсеяло. Бяха прекрасен впряг — сребристосиви с черни гриви и опашки.