Смарагдовозелено

— Моля, всички да се мръднат с по един напред — казах възможно най-любезно, без да обръщам внимание на протестите. Още две смени на стъпките, и ето че се оказах пред Джеймс. — Извинете, само още една смяна на партньора, моля. — Побутнах мармаладеното момиче право в ръцете на мъжа отсреща, после подадох ръка на стъписания Джеймс и се опитах, останала без дъх, отново да вляза в такт с музиката. Хвърлих поглед наляво и установих, че останалите също се престрояваха и продължаваха да танцуват, сякаш нищо не се бе случило. Предпочетох да не поглеждам към Гидиън, а вместо това се втренчих в Джеймс. Направо не беше за вярване, че можех да държа ръката му и че я чувствах топла и жива!

— Създадохте хаос в цялата редица — заяви той обвинително и ме измери с поглед от главата до петите. — И избутахте изключително неучтиво госпожица Амилия далеч от мен.

Да, наистина беше той. Същият високомерен тон, както винаги. Усмихнах му се сияйно.

— Искрено съжалявам, Джеймс, но непременно трябва да... е, трябва да разговарям с вас по един въпрос от изключителна важност.

— Доколкото ми е известно, все още не сме представени един на друг — отвърна той намръщено, докато поставяше изящно единия си крак пред другия.

— Аз съм Пенелъпи Грей от... от провинцията. Но това е без значение. Разполагам с информация от изключително голяма стойност за вас и поради тази причина неотложно трябва да се срещнете с мен. Ако животът ви е мил и ценен — добавих, за да засиля драматичния ефект.

— Какво си въобразявате? — Джеймс ме изгледа смаяно. — Без значение дали сте от провинцията, или не, поведението ви наистина е много неуместно...

— Да — с периферното зрение забелязах настаналия смут, този път в редицата на мъжете, нещо морскозелено се приближаваше с танцова стъпка, — ала е важно все пак да ме изслушате. Става въпрос за жив... става въпрос за... вашия кон, Хектор, ъъъ... сивия жребец. Непременно трябва да се срещнете с мен утре, в 11 часа предобед в Хайд Парк, при моста, който минава над езерото. — Само можех да се надявам, че езерото и мостът са съществували през XVIII век.

— Трябва да се срещна с вас? В Хайд Парк? Заради Хектор?

Джеймс повдигна вежди, които отхвръкнаха нагоре чак до началото на косата му.

Кимнах.

— Извинете! — Гидиън се поклони леко и внимателно избута другия мъж встрани. — Явно тук нещо се е объркало.

— Определено! — отсече Джеймс и се обърна, клатейки глава, към госпожица сливов мармалад, а Гидиън сграбчи ръката ми и доста грубо ме поведе към следващата танцова стъпка.

— Да не си откачила? Какво си замислила този път?

— Само се срещнах с един стар приятел.

Отново се обърнах към Джеймс. Дали ме бе взел на сериозно? Вероятно не. Той продължаваше да клати глава.

— На всяка цена искаш да привлечеш всеобщото внимание, нали? — изсъска Гидиън. — Защо не можеш дори само за три часа да правиш това, което ти се казва?

— Ама че глупав въпрос! Естествено, защото съм жена и думата „благоразумие“ ми е напълно чужда. Освен това ти пръв привлече всеобщото внимание, като танцува с лейди Гърдите-ми-ще-изскочат-всеки-момент-от-роклята.

— Да, но само защото тя... О, я престани!

— Ти престани!

Втренчихме се гневно един в друг, а през това време заглъхнаха и последните звуци от цигулките. Най-сетне! Това сигурно бе най-дългият менует на света! С облекчение приклекнах в реверанс и се обърнах да си ходя, преди Гидиън да е успял да ми подаде ръката си (или по-скоро да сграбчи моята).

Ядосах се на непремисления ми разговор с Джеймс — струваше ми се малко вероятно да се появи на срещата ни в Хайд Парк. Ще трябва да опитам да разговарям с него още веднъж и този път да му кажа истината.

Къде ли беше? Всичките тези тъпи бели мъжки перуки изглеждаха еднакво. Редиците на танцуващите се виеха зигзагообразно в огромната зала и сега се бяхме оказали на съвсем различно място. Протегнах врат над навалицата и се опитах да се ориентирам. Тъкмо си мислех, че съм съзряла червения редингот на Джеймс, когато Гидиън ме хвана за лакътя.

— Ще мине ето оттук! — нареди той кратко.

Заповедният му тон вече наистина започваше да ми писва! Но не се наложи да се отървавам от него, защото лейди Лавиния свърши това, като се провря между нас, обвита от облак парфюм с аромат на момина сълза.

— Вие ми обещахте още един танц — нацупи се тя, а после се усмихна и върху бузите й разцъфнаха две сладки трапчинки.

Зад нея лорд Бромптън, пръхтейки, си проправяше път през множеството.

— И така, достатъчно танцувах за този сезон — измърмори той. — Вече съм прекалено деб... стар за това забавление. Като казах „забавление“, някой друг освен мен видя ли скъпата ми съпруга с онзи напет контраадмирал, който уж наскоро е загубил едната си ръка в битка? Е, това са само слухове. Можах ясно да видя, че посегна към нея с две ръце.

Той се засмя и многото му двойни брадички опасно се заклатиха.

Оркестърът отново засвири и започнаха да се сформират нови редици.

— Но моля ви, нали няма да ме отблъснете — каза лейди Лавиния, вкопчвайки се в реверите на редингота на Гидиън и му отправи пълен с копнеж поглед. — Само този танц.