Смарагдовозелено

— Да се надяваме, че не е. — Гидиън пристъпи към бюрото, взе колбата и я повдигна на светлината. После махна тапата, за да помирише съдържанието й. — Нямам представа какво е това, но след като събори дори и Ракоци толкова бързо... — отново остави колбата, — бас ловя, че е опиум. Явно не му е понесъл, в комбинация с другите му наркотици и алкохола.

Да, това беше очевидно. Мъжът лежеше като умрял, не се чуваше дори дъхът му.

— Може би му го е дал някой, който не е искал тази вечер той да е в съзнание — предположих, все още скръстила ръце пред гърдите си. — Има ли пулс?

И сама бих проверила, но нямах сили да се приближа до Ракоци. Едва се държах на краката си, толкова силно треперех.

— Гуен? Наистина ли си добре? — попита Гидиън и ме погледна, смръщил чело.

Не ми е приятно да си го призная, но в този момент с най-голямо удоволствие бих се хвърлила в прегръдките му и бих се наревала на спокойствие. Но той не изглеждаше така, сякаш гори от желание да ме прегърне и утеши, дори тъкмо обратното. Когато кимнах колебливо, грубо ми се скара.

— Какво, по дяволите, търсеше тук? — Посочи безжизнения Ракоци. — Можеше да те сполети абсолютно същото!

Междувременно дори зъбите ми бяха започнали да тракат, поради което почти не можех да говоря.

— Изобщо не знаех, че... — подех заеквайки, но Лавиния, подобно на някоя много голяма, много зелена лепка, която продължаваше да стои вкопчена в Гидиън, ме прекъсна.

Тя определено беше от онези жени, които не можеха да понасят някой друг да е център на внимание.

— Смъртта — прошепна тя драматично и погледна ококорено към „брат ми“. — Усетих дъха й, когато прекрачих стаята. Моля те... — клепките й запърхаха. — Дръж ме здраво...

Не можех да повярвам — тя просто припадна! Без каквато и да било причина. И то естествено, много елегантно, право в ръцете на Гидиън. Поради някаква причина ужасно се вбесих, че той я хвана — толкова побеснях, че дори забравих треперенето на тялото ми и тракането на зъбите ми. Но в същото време — сякаш рязката смяна на емоциите в мен не бе достатъчно рязка — усетих как очите ми се напълниха със сълзи. О, по дяволите, да припаднеш, определено беше най-доброто решение. Само дето, разбира се, мен никой нямаше да ме хване.

В този миг мъртвият Ракоци каза с глас, който като нищо можеше да идва и от отвъдното, толкова дрезгаво и глухо прозвуча:

— Dosis sola venenum facit.* He се притеснявайте, чер гологан не се губи.

* Само дозата прави отровата. (Лат.) — Бел. ред.

Лавиния (бях решила, че от сега нататък за мен тя не е никаква дама повече) изписка уплашено и отвори очи, зяпайки Ракоци. Но явно тогава си спомни, че все пак е припаднала, и с трогателна въздишка отново се отпусна в ръцете на Гидиън.

— След малко ще се почувствам по-добре. Няма причина да се създава суматоха. — Ракоци бе вдигнал глава и ни гледаше с кървясали очи. — Вината е моя! Той каза, че трябва да се вземат само по няколко капки.

— Кой е този „той“? — попита Гидиън, придържайки Лавиния, сякаш тя бе пластмасов манекен.

С известно усилие мъжът отново успя да седне, отметна глава назад и с лаещ смях погледна тавана.

— Виждате ли как танцуват звездите?

Гидиън въздъхна.

— Ще трябва да доведа графа. Гуен, би ли ми помогнала малко...

Зяпнах го недоумяващо.

— С тази ли? Да не си откачил?

С няколко крачки достигнах вратата и излязох навън в коридора, за да не види глупавите ми сълзи, които като пълноводни реки се стичаха по лицето ми. Нито знаех защо плача, нито накъде тичах. Със сигурност ставаше дума за някоя от онези посттравматични реакции, за които все четяхме по вестниците. Хората, изпаднали в шок, правеха най-странните неща, като например онзи пекар в Йоркшър, който смазал ръката си в машината за тесто, а после направил седем тави с канелени кифлички, преди да се обади на „Бърза помощ“. Тези канелени кифлички били най-зловещото нещо, което парамедиците някога били виждали.

Когато достигнах стълбите, се поколебах. Не исках да сляза надолу, защото вероятно лорд Аластър вече ме очакваше, за да изпълни перфектното убийство, затова се изкачих нагоре по стълбите. Не бях стигнала далеч, когато чух Гидиън да вика след мен.

— Гуени! Спри! Моля те!

За миг си представих как той просто е оставил Лавиния да тупне на пода, за да тръгне след мен, но и това не помогна. Все още бях ядосана или тъжна, или изплашена, или всичко това наведнъж, и заслепена от сълзите, се запрепъвах нагоре по стълбите, стигайки до следващия коридор.

— Къде си мислиш, че отиваш? — изкрещя ми Гидиън, който ме бе настигнал и се опитваше да ме хване за ръка.

— Все едно! Само да е далеч от теб! — изхлипах и се затичах към първата ми попаднала стая.