Смарагдовозелено

— Тъкмо обещах на сестра ми да й донеса нещо за пиене — обяви Гидиън и ме изгледа намръщено. Ами да, беше ядосан, защото му пречех да флиртува. — А и ето там отзад графът ни очаква да му правим компания.

Междувременно графът бе напуснал мястото си на балкона, но не за да седне и да си почине малко. Той ни наблюдаваше зорко с орловия си поглед и изглеждаше, сякаш разбира всяка наша дума.

— За мен ще е чест да осигуря нещо за пиене на сестра ви — намеси се лорд Бромптън и ми намигна. — При мен ще е в най-добри ръце.

— Виждате ли! — зарадва се лейди Лавиния и издърпа през смях Гидиън обратно на танцовата площадка.

— Ей сега се връщам — увери ме той през рамо.

— Само не бързай! — измърморих злобно.

Лорд Бромптън задвижи тлъстото си туловище.

— Знам едно много специално местенце — рече той и ми махна. — Наричат го още ъгъла на старите моми, но това не бива да ни смущава. Ще успеем да ги прогоним с непристойни истории. — Поведе ме нагоре по няколко стъпала, където се намираше диван, от чието извисено положение се разкриваше страхотна гледка. Тук действително седяха две вече не чак толкова млади и красиви дами, които с готовност събраха полите на роклите си, за да ми направят място.

Лорд Бромптън потърка ръце.

— Уютно, нали? Ще се върна с графа и нещо за пиене. Бързам!

И действително се забърза, подобно на някой галопиращ хипопотам, запровира масивното си тяло през морето от кадифе, коприна и брокат. Възползвах се от местоположението ми нависоко, за да се огледам за Джеймс, но никъде не успях да го открия. Затова пък видях лейди Лавиния и Гидиън да танцуват съвсем наблизо и почувствах пробождане в сърцето заради мисълта колко добре си подхождаха. Дори цветът на дрехите им си подхождаше, все едно мадам Росини лично ги бе подбрала. Всеки път когато ръцете им се докосваха, между тях сякаш прелитаха електрически искри и очевидно се разбираха отлично. Имах чувството, че мога да чуя звънкия смях на лейди Лавиния чак тук горе.

Двете стари моми до мен въздъхнаха с копнеж. Рязко се изправих. Наистина нямаше нужда да си причинявам това. Не зърнах ли току-що червения редингот на Джеймс да изчезва през единия от изходите? Реших да го последвам. В крайна сметка това бе домът му, а освен това и моето училище — все щях да го намеря. И тогава щях да се опитам да му обясня онова с Хектор.

При напускането на залата хвърлих още един поглед към лорд Аластър, който продължаваше да стои на същото място и не изпускаше графа от очи. Неговият призрачен приятел размахваше кръвожадно сабята си и без съмнение хриптеше изпълнени с ненавист думи. Никой от тях не ми обръщаше внимание. Затова пък, изглежда, Гидиън забеляза бягството ми. В редиците на танцуващите настъпи суматоха. По дяволите! Обърнах се и се стрелнах навън по най-бързия начин. В коридорите осветлението бе по-скоро сумрачно, но продължаваха да се тълпят множество гости.

Останах с впечатлението, че много двойки си търсеха усамотени местенца, а точно срещу балната зала се намираше нещо като игрален салон, в който се бяха оттеглили някои господа и през наполовина отворената врата се кълбеше цигарен дим.

Стори ми се, че видях червения редингот на Джеймс да завива зад ъгъла и се затичах след него толкова бързо, колкото позволяваше роклята ми. Когато стигнах следващия коридор, от него нямаше и следа, което означаваше, че сигурно се е шмугнал в някоя от стаите. Отворих най-близката врата и после бързо я затворих, когато лъчът светлина освети отоманка, пред която коленичеше мъж (не беше Джеймс!), който тъкмо бе зает със свалянето на жартиерите на една дама. Е, ако в случая можеше да се говори за дама. Ухилих се леко, докато се насочвах към следващата врата. Всъщност гостите на това парти не се различаваха особено от тези в моето време.

В коридора зад мен се чуха гласове.

— Но защо тичате толкова бързо? Толкова ли не можете да оставите сестра си за пет минути сама?

Нямаше никаква грешка, това бе лейди Лавиния.

Втурнах се като светкавица в най-близката стая и се облегнах от вътрешната страна на вратата, за да си поема дълбоко въздух.

Страхливецът мре приживе сто пъти;

храбрецът вкусва от смъртта веднъж.

От всички чудеса на този свят

най-чудното за мен е туй, че може

човек да се страхува от смъртта,

когато знае, че е неизбежна тя...*

УИЛЯМ ШЕКСПИР

„ЮЛИЙ ЦЕЗАР“, ВТОРО ДЕЙСТВИЕ,

ВТОРА СЦЕНА

* Превод Валери Петров. — Бел. прев.

Глава 9

Помещението не беше тъмно, както очаквах, а се осветяваше от няколко свещи, които разкриваха шкаф за книги и бюро. Явно се бях озовала в нещо като кабинет.

И не бях сама.

На стола зад бюрото седеше Ракоци, а пред него се мъдреха чаша и две бутилки. Едната съдържаше искряща червеникава течност, приличаща на червено вино, а другата — крехка, тумбеста колба, която бе пълна със съмнителна мръсносива субстанция. Шпагата на барона лежеше напреки върху бюрото.