Сметки за разчистване

— Това не е отговор. Защо изобщо си искал да станеш полицай?

Вдигнах рамене.

— Такъв съм си. Обичам да оправям нещата.

— Какви неща?

— Да се грижа за хората. Да гледам на малкия човек да му е добре.

— Това ли било? От грижа за малкия човек?

Поклатих глава.

— Всъщност не. Не бих казал, че ми пука особено за малкия човек. Просто мразя големия. Мразя самодоволни типове, които си мислят, че всичко им е позволено.

— С други думи, ти вършиш това, което трябва, но не защото трябва, а по някакви свои причини?

Кимнах.

— Важното е, че се опитвам да върша това, което трябва. Причините всъщност нямат значение. Резултатът е важен.

— И с мен е така — каза тя. — Опитвам се да върша това, което трябва. Нищо, че всички ни мразят и никой не ни помага, и никой не ни благодари впоследствие. Мисля, че да вършиш това, което трябва, само по себе си е цел в живота. Или поне така трябва да бъде, не мислиш ли?

— Ти нали направи това, което трябва? — запитах Дъфи десет години по-късно.

Тя кимна.

— Да, направих го.

— Не се съмняваш, че е така, нали?

— Не — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами успокой се тогава — заявих аз. — Трябва да си доволна и на това. А не да очакваш някой да ти помага и впоследствие да ти благодари.

Тя помълча известно време.

— А ти направи ли това, което трябва?

— Можеш да не се съмняваш — отвърнах аз.

С това разговорът приключи. Дъфи бе завела Териса в стаята на Елиът. Тери Вилянуева си беше в неговата, за мен оставаше стаята на Дъфи. Заедно с Дъфи в нея. Тя явно се чувстваше неудобно заради това, което ми бе казала преди. За липсата ни на професионализъм. Но не знам дали се опитваше да си вземе думите назад, или да ги повтори с нова сила.

— Не бой се — казах аз. — Прекалено съм уморен.

И този път й го доказах. Не защото не опитахме. Започнахме дори доста добре. Тя ми показа ясно, че оттегля предишните си възражения. Показа ми, че е по-щастлива да приеме, отколкото да откаже. Аз се зарадвах, защото тя много ми харесваше. Така че започнахме нелошо. Съблякохме се и легнахме заедно в леглото. Спомням си, че я целувах толкова силно, че устата ме заболя. Но това е последното, което си спомням. В този момент съм заспал. Като мъртвец. Единайсет часа непрекъснат сън. Когато се събудих, всички си бяха тръгнали. Всеки от тях бе поел към неясното си бъдеще. Бях сам в стаята, сам със спомените си. Наближаваше обяд. През щорите нахлуваше слънчева светлина; във въздуха танцуваха златни прашинки. Резервният костюм на Вилянуева бе изчезнал от облегалката на стола. На негово място имаше пазарска торба, пълна с евтини мъжки дрехи. Изглеждаха, сякаш са ми точно по мярка. Сюзан Дъфи имаше набито око. Вътре имаше два пълни комплекта. Един за студен климат и един за горещ. Тя не знаеше накъде смятам да поема. Затова се бе погрижила за двете възможности. Практична жена. Помислих си, че ще ми липсва. Поне на първо време.

Облякох дрехите за горещ климат. Другите просто ги оставих в стаята. Казах си, че ще ида с кадилака на Бек до М-95. До паркинга след Кенебънк. Там щях да го изоставя. Предполагах, че все ще намеря някой да ме качи на стоп. М-95 е дълго шосе, минава от къде ли не. И стига чак до Маями.