Сметки за разчистване

Продължавах да ритам отчаяно. Цяла минута. Пръстите на ръцете ми бяха сковани от студ. Очите ми горяха. Повече от минута. Мятах се и се гърчех във водата. Ритах и се борех. Намерих края! Беше все едно да се хванеш за телеграфен стълб от препускащ влак. Пробих невидимите стени на тръбата и изведнъж едно друго течение ме грабна за ръцете, удари ме по главата, запремята ме като перце и изведнъж усетих как плувам в някаква друга вода — неподвижна, бистра и още по-студена.

А сега мисли. Накъде е горе? Използвах последните си зрънца воля и спрях да се съпротивлявам. Оставих се водата да ме носи. Опитвах се да определя посоката. Не мърдах. Дробовете ми бяха празни. Устните ми бяха като заварени. Не можех да дишам. Тялото ми беше равно по тегло с водата. Затова не се движех. Бях се слял с океана. Бях малка капка сред десетки кубически километри океанска вода. Отворих очи. Заоглеждах се наоколо, нагоре, надолу, встрани. Извивах се и въртях шия във всички посоки. Не се виждаше нищо. Навсякъде плътен мрак. Сякаш се намирах в открития космос. Сред нищото. Никаква светлинка. Никой не се е върнал.

Усетих лек натиск върху гръдния си кош. И малко по-слаб отзад върху гърба. Прецених, че се нося по очи във водата. Висях в пространството. Като при това се издигах нагоре, съвсем бавно, с гърба напред. Съсредоточих се. Запечатах това усещане в съзнанието си. Определих положението си в пространството. Извих гръбнак назад. Загребах с ръце. Заритах с крака. Протегнах се нагоре към повърхността. А сега действай. Без да си поемаш дъх.

Ритах бясно. Загребвах жадно вода с ръцете си. Стисках устни. Нямах въздух. Изпънах шия и обърнах лице нагоре, така че носът и устата ми да се подадат първи над повърхността. Колко още оставаше? Над мен беше черен мрак. Нямаше нищо. Бях потънал на километри под повърхността. Нямах въздух. Щях да умра. Отворих устни. Устата ми се напълни с вода. Изплюх част, останалата глътнах. Ритах. Пред очите си виждах лилави петна. Главата ми бучеше. Имах треска. Тялото ми ту гореше, ту замръзваше, ту го усещах като увито в дебел пухен юрган. Безчувствено.

Престанах да ритам. Бях почти сигурен, че съм умрял. Отворих уста, за да дишам. Вдишах морска вода. Гръдният ми кош я изкашля навън с мощен спазъм. Отново вдишах, отново издишах. Дробовете ми бяха пълни с морска вода. Ритнах още веднъж. За повече нямах сили. Едно последно ритване. С всичките сили, които ми бяха останали. После се отпуснах, затворих очи и започнах да дишам вода.

След половин секунда главата ми проби повърхността. Усетих въздуха по лицето си като ласка на любима жена. Отворих уста, гръдният ми кош се сви, над главата ми бликна фонтан вода и още докато падаше на едри капки върху лицето ми, дробовете ми жадно засмукаха въздух. След този момент единствената ми цел беше да задържа лицето си над повърхността, потопено в сладък, студен кислород. Ритах, плясках, пръхтях, кашлях, плюех и дишах.

Разперих ръце, изчаках краката ми да изплуват хоризонтално до повърхността, отпуснах се по гръб и задишах равномерно с отворена уста. Гледах собствения си гръден кош как се издига и спуска, пълни и изпразва. Движеше се невероятно бързо. Почувствах се уморен. И отпуснат. И зашеметен. Мозъкът ми беше останал без кислород. Цяла минута се оставих водата да ме подхвърля, като само дишах. Постепенно зрението ми се избистри. Видях над себе си неясните очертания на облак. Главата ми се проясни. Подишах още малко. Вдишвах, издишвах, вдишвах, издишвах със свити устни и пухтях като локомотив. Главата ме болеше. Плясках с ръце, за да се задържа на повърхността, и се оглеждах за хоризонта. Не го виждах. Вълните ме подмятаха, тялото ми се издигаше и спускаше като тапа по три-четири метра нагоре-надолу. Изчаках следващата висока вълна и когато бях на гребена й, се огледах. Не се виждаше нищо. Вълната ме подмина и аз отново се озовах в бездната зад нея.

Нямах представа къде съм. Обърнах се на деветдесет градуса вдясно и зачаках следващата. Тя ме издигна нагоре и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Нито кораб, нито яхта, нито светлинка. Бях насред Атлантическия океан. Той ме носеше неизвестно къде. Досега никой не се е върнал.

Обърнах се на сто и осемдесет градуса; следващата вълна ме издигна и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Изчаках следващата и когато бях на гребена й, погледнах назад.

Оказа се, че съм на стотина метра от брега.

Виждах ясно къщата. Различавах осветените прозорци. Също и стената. Прожекторите й сияеха в синкаво сред леката мъгла. Повдигнах ризата до раменете си. Беше подгизнала от вода и ми тежеше. Поех си дълбоко дъх. Обърнах се по корем и заплувах.