Сметки за разчистване

— Помниш ли ме? — запитах аз.

Елизабет Бек изпищя в настаналата тишина. Мина една секунда. Втора. Устата му се раздвижи.

— Видях те на улицата. В Бостън. Една събота вечер. Мисля, че преди две седмици.

— Опитай пак.

Лицето му беше напълно безизразно. Явно не ме помнеше. Открили му амнезия, бе казала Дъфи. Нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два.

— Аз съм Ричър. Държа да си спомниш.

Той погледна безпомощно към Бек.

— Малкото й име беше Доминик — казах аз.

Той се облещи насреща ми. Очите му се разшириха. Сега вече знаеше кой съм. Лицето му се промени. Остана без кръв и се изкриви от ярост. И от страх. Двата белега от .22-калибровите куршуми побеляха като тебешир. За миг си казах да се прицеля точно между тях. Щеше да бъде доста ефектен изстрел.

— Ти наистина ли се надяваше, че няма да те открия? — запитах аз.

— Може ли да поговорим? — каза той. Устата му беше суха.

— Не — отвърнах аз. — Говорил си цели десет години повече, отколкото ти се е полагало.

— Всички тук сме въоръжени — рече Бек. Гласът му звучеше уплашено.

Тримата араби ме гледаха. По лъщящите им от брилянтин коси бяха полепнали парченца мазилка.

— Тогава кажи на хората си да не стрелят — наредих му аз. — Няма нужда от излишни жертви, освен него.

Хората заотстъпваха назад. Върху масата продължаваше да се рони прах от тавана. Парче мазилка бе счупило една от чашите. Аз се изместих встрани, за да подкарам лошите в една посока и да ги държа заедно на мушката. Същевременно се надявах Елизабет, Ричард и готвачката да минат от другата страна. До прозореца щяха да са в безопасност. Те ме разбраха без думи, по движенията на тялото ми, и макар масата да остана между нас, всички се скупчиха точно там, където ги исках. Малката им компания послушно се раздели на две групи — от осем и от трима души.

— А сега всички се дръпнете встрани от мистър Завиър — наредих аз.

Всички се подчиниха, освен Бек, който остана плътно до него. Тогава забелязах, че Куин го държи за лакътя. Стискаше го и го дърпаше пред себе си. Използваше го като жив щит.

— Тия куршуми са дебели колкото пръста ми — казах му аз. — Докато виждам един пръст ивица от тялото ти, няма как да се скриеш.

Той не отговори. Само продължи да тегли Бек за ръката. Бек се съпротивляваше. В очите му се четеше страх. Сцената беше почти статична, като в забавен кадър. Имах чувството, че Куин ще спечели схватката. За десет секунди той бе успял да издърпа Бек наполовина пред себе си. Лявото рамо на Бек вече закриваше неговото дясно. И двамата трепереха от усилието. Въпреки че пърсуейдърът имаше пистолетна ръкохватка вместо приклад, аз го вдигнах до рамото си и се прицелих.

— Още те виждам — извиках.

— Не стреляй — чух гласа на Ричард Бек зад гърба си. Звучеше някак особено.

Хвърлих бърз поглед зад себе си. Едно мигновено извръщане на главата, след което отново се обърнах напред. Но и за този кратък миг успях да видя, че Ричард държи в ръка берета. Същата като тази в джоба ми. Беше насочена в главата ми. Стоманата беше прясно смазана. Дребни капчици масло блестяха неприятно на светлината на полилея. Бях успял да различа дори елегантния гравиран надпис отстрани: Пиетро Берета. Също и малката червена точка, която показваше, че предпазителят е свален.

— Прибери пистолета, Ричард — казах аз.

— Не и докато баща ми е в опасност — отвърна той.

— Пусни го, Куин — казах аз.

— Не стреляй, Ричър — извика момчето. — Ще те застрелям пръв.

Куин вече бе успял да се скрие почти изцяло зад Бек.

— Не стреляй — извика отново Ричард.

— Прибери пистолета — повторих аз.

— Няма.

— Прибери го!

— Няма!

Вслушвах се внимателно в гласа му. Той стоеше неподвижно. Не мърдаше. Бях запомнил точно местоположението му. Знаех под какъв ъгъл трябва да се извъртя. Проиграх всичко в главата си. Обръщам се, стрелям, презареждам, обръщам се, стрелям. За секунда и четвърт можех да очистя и двамата. Куин нямаше да успее да реагира. Поех въздух в дробовете си.

После си представих Ричард. В съзнанието си видях глупавата му прическа, отрязаното ухо, дългите костеливи пръсти. Представих си как тежкото бренеке разкъсва гръдния му кош, смила вътрешните му органи и ги издухва през гърба му с огромната си кинетична енергия. Не можех да го направя.

— Прибери пистолета — казах отново аз.

— Няма.

— Моля те.

— Няма!

— Така помагаш на тях!

— Помагам на баща си.

— Него няма да го нараня.

— Не мога да рискувам. Той ми е баща.

— Елизабет, кажи му!

— Не мога — каза тя. — Той ми е съпруг!

Пат. Дори по-лошо.

Нямах полезен ход. Не можех да застрелям Ричард. Не ми го позволяваше съвестта. Следователно не можех да стрелям и по Куин. А от друга страна, не можех да си призная, че няма да стрелям по Куин, защото останалите осем веднага щяха да ми извадят пистолети. Сигурно щях да очистя неколцина, но рано или късно някой от тях щеше да очисти мен. Нямаше как да отделя Куин от Бек. Той за нищо на света нямаше да пусне Бек и да дойде с мен, за да го убия. Пат.

План В.

— Прибери пистолета, Ричард — казах аз. Заслушах се.