Сметки за разчистване

— Няма — отвърна той.

Не беше помръднал. Отработих отново движението. Обръщам се, стрелям. Поех си въздух. Обърнах се и стрелях. На две педи вдясно от Ричард, в прозореца. Куршумът увлече завесите със себе си и помете стъклата на прозореца заедно с рамката. Аз пробягах три крачки и скочих с главата напред през зейналата дупка. Претърколих се два пъти, завит в разкъсаната кадифена завеса, изправих се на крака и побягнах. Право към скалите.

След двайсетина метра се обърнах и застанах неподвижно. Остатъците от завесата се вееха на вятъра. От прозореца струеше жълтеникава светлина. Видях няколко силуета, скупчени зад разбитото стъкло. Видях движение — завесата, силуетите, преливащи се сенки. После чух изстрели. Срещу мен проблясваха дула на пистолети. Отначало два, после четири, пет. И още. Във въздуха свистяха куршуми. Удряха се в скалите и рикошираха сред гроздове от искри. Около мен се посипаха дребни камъчета. Изстрелите звучаха странно приглушено. Като пуканки или тапи от шампанско, удавени сред воя на вятъра и грохота на бушуващия океан. Коленичих и вдигнах пушката. Изведнъж стрелбата престана. Вдигнах пръста си от спусъка. Завесата изчезна. Някой я бе откъснал от корниза. Светлината от полилея ме заливаше. Видях Ричард и Елизабет. Тълпата ги избута напред, към прозореца. Ръцете и на двамата бяха извити зад гърбовете им. Видях лицето на Куин зад рамото на Ричард. Държеше пистолет и се целеше в мен.

— Хайде сега, стреляй да те видя! — изкрещя той.

Вятърът отнесе гласа му назад. Чух как седмата вълна се стовари върху скалите зад мен. Вятърът подхвана пръските и яростно ги плисна в гърба ми. Зад Елизабет различих един от хората на Куин. Лицето й беше изкривено от болка. Той я стискаше за рамото. В другата му ръка също имаше пистолет. Видях как още една ръка с пистолет се протегна отвътре и доизби стъклата от рамката на прозореца. Залитайки, Ричард пристъпи напред, вдигна крак и стъпи на перваза. Куин го блъскаше в гърба, докато го избута навън. Без да го пуска, излезе след него.

— Хайде де, застреляй ме! — изкрещя отново той.

Зад тях тялото на Елизабет се издигна нагоре. Една дебела мъжка ръка я държеше през кръста. Краката й ритаха във въздуха. Ръката я постави на земята и после я дръпна назад, за да прикрива мъжа зад нея. Виждах лицето й в мрака, побеляло от ужас. Изкривено от болка. Запристъпвах назад. От прозореца излизаха още фигури. Като пчели от кошер. Строиха се в плътна група като клин. Избутани напред един до друг, Ричард и Елизабет образуваха върха на клина, който запристъпва към мен. Виждах пет пистолета. Отстъпвах заднишком, а клинът настъпваше. Пистолетите отново взеха да стрелят.

Явно не искаха да ме улучат. Целта им беше да ме заклещят на тясно. Започнах да броя изстрелите. Пет пистолета със заредени пълнители, това правеше поне седемдесет и пет патрона. Или дори повече. До момента бяха изстреляли не повече от двайсет. Оставаха им още много. Освен това огънят им беше координиран. Целеха се вляво и вдясно от мен, в скалите, на равни интервали по две секунди. Напредваха като машина. Като някакъв танк с броня от човешки тела. Изправих се в цял ръст, като продължих да отстъпвам заднишком. Клинът се приближаваше.

Ричард беше отдясно, Елизабет отляво. Избрах си един от мъжете зад Ричард, леко вдясно от него, и се прицелих. Мъжът ме видя и се прилепи още по-плътно към останалите. Клинът се сби и изтъня. Превърна се в тясна колона. И продължи да настъпва. Нямах възможност за изстрел. Отстъпвах заднишком, крачка по крачка.

С тока на лявата си обувка напипах ръба на улея. Вълните се разбиваха зад гърба ми. Придошлата вода заливаше стъпалата ми. Чакъл и дребни камъчета потракваха в кухините при оттичането й. Дръпнах и десния си крак назад, докато се изравни с левия. Закрепих се на ръба. Видях усмивката на Куин. Белите му зъби проблеснаха в мрака.

— А сега кажи „лека нощ“! — изкрещя той.

Остани жив, дочакай следващата минута.

От колоната се протегнаха ръце. Шест или седем едновременно, във всяка пистолет. Дулата бяха насочени към мен. Очакваха заповед. Чух как седмата вълна се разби в краката ми. Заля глезените ми и помете брега на метри пред мен. Водата се спря за секунда и после тръгна назад, с безразличния ритъм на метроном. Погледнах към Елизабет и Ричард. Виждах лицата им. Поех си дълбоко дъх. Помислих си: Те или аз. Пуснах пърсуейдъра и се хвърлих заднишком във водата.

След шока от ледения океан усетих още нещо — чувството, че сякаш падам от висока сграда. Само дето не беше свободно падане. Сякаш ме бе засмукала някаква добре смазана тръба, в която тялото ми поддържаше равномерна скорост и ъгъл на спускане. С известно ускорение. Напред с главата.