Сметки за разчистване

След като паднах в океана по гръб, за част от секундата не се случи нищо. Усещах само ледената вода в ушите, очите и носа си. Тя щипеше устните ми. Намирах се на около две педи под повърхността, но не се движех. Уплаших се, че може да изплувам. Да им кацна право на мушката. Те сигурно вече се бяха събрали около улея с насочени пистолети.

Но тогава почувствах как косата ми се изправя. Беше едва доловимо, почти приятно усещане. Все едно някой внимателно я разресваше встрани и нагоре от скалпа. Сякаш нечии силни, но нежни ръце ме уловиха за лицето и започнаха да ме дърпат към бездната — отначало леко, после по-силно. И още по-силно. И все по-силно. Усетих как шията ми се изпъна назад. После ръцете и гръдният ми кош се издължиха. Сякаш станах някак по-висок. Ръцете ми се отделиха от тялото и изведнъж, без усилие от моя страна, се вдигнаха нагоре, над главата. Тялото ми описа дъга и се понесе към дъното. Все едно някой отдолу ме бе вързал с ластик, който навиваше на гигантска макара.

Не виждах нищо. Не знаех дори дали очите ми са отворени или затворени. От студа сетивата ми бяха притъпени, а налягането върху тялото ми беше равномерно отвсякъде, така че чувството ми за допир почти бе изчезнало. Върху мен не действаха никакви физически сили. Усещах тялото си като втечнено. Сякаш участвах в научнофантастичен експеримент по телепортиране. Нямах размер, само ръст. Като въже, десет метра широко и един пръст в диаметър. Отвсякъде ме обграждаше мрак и студ. Задържах дъха си. Отпуснах се. Извих шия още по-назад, за да усещам как водата гали скалпа ми. Изпънах пръстите на краката си. Протегнах ръце над главата си. Извих гръбнака си назад. Разперих длани. Почувствах някакво неземно спокойствие. Бях като изстрелян куршум, който пори въздуха. Усещането беше приятно.

После нещо стегна гръдния ми кош и разбрах, че се давя. Инстинктивно започнах да се боря с течението. Превъртях се с краката напред. Палтото ми се обърна нагоре. Обхванат от паника, аз го свалих, като се премятах и ритах. Палтото ме плесна през лицето и се загуби в мрака. Свалих и якето. То също изчезна, издърпано от водата.

Изведнъж усетих страхотен студ. Все още потъвах стремително надолу. От налягането ме заболяха тъпанчетата. Ушите ми пищяха. Преобръщах се със забавени движения в пространството. Невидимият ластик ме дърпаше към дъното по-бързо, отколкото някога се бях движил.

Колко ли широка беше тази тръба? Не знаех. Започнах да ритам, да размахвам отчаяно ръце и да търся нещо, за което да се заловя. Сякаш бях попаднал в тресавище, в плаващи пясъци. Не потъвай повече! Ритах, извивах се във всички посоки и търсех опора. Пазарях се със себе си. Съсредоточи се. Намери края на тръбата. Залови се за нещо. Запази спокойствие. Остави се за всяка педя преместване встрани да те завлича още пет метра надолу. Спрях за момент, колкото да се ориентирам, и заплувах равномерно. И с всички сили. Сякаш тръбата, която ме всмукваше, беше спокойната повърхност на басейн, а аз се състезавах с други. Сякаш за награда победителят получаваше хубаво момиче, удобен шезлонг на верандата и студено питие.

Колко ли време потъвах? И това не знаех. Петнайсетина секунди максимум. А можех да задържам дъха си до една минута. Успокой се тогава. Плувай. Намери опора. Тази тръба все трябваше да има край. Не стигаше до другия бряг на океана, я! Ако беше така, Португалия щеше отдавна да е под водата. И половин Испания. От налягането ушите ми бучаха.

Накъде ли бях обърнат? Това нямаше значение. Достатъчно беше да се изскубна от течението. Продължавах да плувам с всички сили накъдето можех. И тогава усетих съпротивата му. Докато преди едва-едва ме насочваше напред, изведнъж течението яростно затегли тялото ми. Сякаш ревнуваше, че искам да му избягам. Стиснах зъби, ритах и махах с ръце. Сякаш се опитвах да пълзя по гладък под с хиляда тона тухли на гърба. Дробовете ми горяха. Изпуснах мехурче въздух през устните си. Продължавах да ритам, опитвах се да се заловя за невидими опори.

Трийсет секунди. Вече се давех. Съзнавах го. Силите ме напускаха. Дробовете ми бяха празни. Гръдният ми кош беше смазан. Отгоре ме натискаха милиони тонове вода. Усещах, че лицето ми е изкривено от болка. В ушите ми гърмяха фанфари. Стомахът ми беше на буца. Лявото ми рамо — там, където Поли ме бе ударил — пламтеше. В ушите ми звучеше гласът на Харли: Досега никой не се е върнал.

Четирийсет секунди. Никакъв напредък. Някаква невидима сила ме бе запокитила към дълбините. Скоро щях да се ударя в дъното. Продължавах да ритам. Посягах с ръце да се хвана за нещо. Петдесет секунди. Ушите ми се пръскаха. Главата ми се пръскаше. Устните ме боляха, притиснати към зъбите. Бях обхванат от ярост. Куин бе успял да се отскубне от прегръдката на океана. А защо аз да не можех?