Сметки за разчистване

— Агнешки кебап — каза Мейдън. — С ориз, кускус и хумус. За ордьовър има сърми от лозови листа. За десерт баклава. С кафе.

— Това либийско меню ли е?

— Ориенталско. Яде се навсякъде.

— Аз си поръчвах същата вечеря за един долар. Вие взимате по петдесет и пет.

— Къде е било това? В Портланд ли?

— В Бейрут — отвърнах аз.

Излязох в коридора и се огледах. Всичко беше спокойно. Отворих вратата към мазето. Териса Даниъл ме чакаше, където я бях оставил. Подадох й ръка и тя се хвана за нея като автомат.

— Да вървим — казах аз.

Тя излезе в коридора. Затворих вратата зад нея. Поведох я към кухнята. Като я видяха, Кийст и Мейдън се опулиха. Без да им обръщам внимание, аз отворих задната врата и я изведох навън. Тя потрепери от студа. Помогнах й да се качи в каросерията на вана.

— Сега ме чакай тук — казах й. — Тихичко, чу ли?

Териса кимна и не каза нищо.

— Ще затворя вратите — казах аз.

Тя отново кимна.

— Скоро ще те отведа оттук — продължих.

— Благодаря — каза тя.

Затворих вратите и се върнах в кухнята. Застанах неподвижно и се заслушах. Откъм трапезарията долиташе човешка глъч. Като на хора, които са се събрали да се забавляват.

— Кога ще сядат да вечерят? — запитах аз.

— След двайсет минути — отвърна Мейдън. — Когато си допият аперитивите. За петдесет и пет долара сме включили и шампанско, нали разбираш?

— Добре де — казах аз. — Само не се обиждай.

Погледнах часовника си. Бяха изтекли четирийсет и пет минути. Оставаха петнайсет. Време беше.

Излязох обратно вън на студа. Качих се на вана и запалих. Подкарах бавно покрай къщата, през кръга и по алеята за коли към портата. Без да бързам, излязох на шосето. Там дадох газ. Взимах бясно завоите. Като видях форда на Вилянуева, натиснах спирачките и спрях успоредно до него. Скочих от кабината Вилянуева и Дъфи вече бяха излезли да ме посрещнат.

— Териса е отзад — казах аз. — Добре е, само дето е упоена.

Дъфи стисна ръце в юмруци, после ги пусна, скочи върху мен и ме прегърна. Старецът се хвърли към задните врати на вана. Териса се свлече в ръцете му. Той я повдигна като малко дете. Дъфи я пое от него и той на свой ред ме прегърна.

— Трябва да я закарате в болница — казах аз.

— Ще я закараме в мотел — уточни Дъфи. — Не забравяй, че още сме нелегални.

— Сигурна ли си?

— Ще се оправи — рече Вилянуева. — Явно са й дали руфинол. От техните приятелчета. Няма да я държи дълго. Ще го изпикае бързо.

Дъфи прегръщаше Териса като родна сестра. Вилянуева прегръщаше мен.

— Елиът е убит — обявих аз.

Празничното им настроение мигом помръкна.

— От мотела се обадете на АТОО — наредих аз. — Ако аз не ви се обадя междувременно.

Те ме изгледаха.

— А сега се връщам — казах.

Обърнах вана и потеглих обратно към къщата. Тя се виждаше ясно в далечината. Прозорците й грееха с жълтеникава светлина. Прожекторите на стената излъчваха синкаво сияние във вечерната мъгла. Ванът се бореше с насрещния вятър. План Б, реших аз. Куин е мой, но с останалите нека си блъска главата АТОО.

Спрях на кръга, обърнах и подкарах вана на заден ход покрай къщата. Паркирах пред кухненската врата. Слязох, заобиколих и намерих палтото си, където го бях оставил. Развих двата пърсуейдъра. Облякох палтото. Щеше да ми потрябва. Нощта беше студена, а до пет минути очаквах да съм отново на път.

Пристъпих към прозорците на трапезарията и погледнах вътре. Бяха спуснали завесите. Има логика, казах си аз. В бурна нощ като тази със спуснати завеси беше по-уютно. Някак си повече отиваше на дебелите килими, тъмната ламперия и бляскавото сребро върху ленената покривка.

Вдигнах пушките от земята и влязох в кухнята. Металният детектор изврещя обидено. Двамата доставчици със смокингите нареждаха чинии с лозови сърми върху плота. Сърмите бяха тъмни, мазни и изглеждаха жилави. Колкото и да бях гладен, едва ли щях да се справя с тия разклатени зъби. Сигурно цяла седмица щях да ям само сладолед благодарение на Поли.

— Задръжте храната още пет минути, става ли? — казах аз.

Кийст и Мейдън ме зяпнаха изумени.

— Ето ви ключовете — добавих аз и ги пуснах на плота до сърмите. Не ми трябваха повече. У мен беше връзката, която Бек ми бе дал. Смятах да изляза през главния вход и да взема кадилака. За по-бързо. И удобно. Измъкнах един нож от дървеното трупче на плота. Разпрах малко подплатата на десния джоб на палтото си — толкова, колкото да провра цевта на пърсуейдъра. Пъхнах вътре като в кобур пушката, с която бях убил Харли, и хванах другата с две ръце. Поех си дъх. Излязох в коридора. Кийст и Мейдън ме гледаха опулени. Най-напред проверих в тоалетната. Нямаше никакъв смисъл да се появявам в трапезарията, ако Куин междувременно бе излязъл да се облекчи. Но в тоалетната нямаше никой.

Вратата на трапезарията беше затворена. Пак си поех дъх. И още веднъж. После ритнах с все сила вратата, нахълтах вътре и изстрелях две бренекета в тавана. Трясъкът беше като на зашеметяващи гранати. Две могъщи експлозии. По главите им се посипаха вар и трески. Въздухът се изпълни с дим. Всички замръзнаха като статуи по местата си. Насочих пушката в гърдите на Куин. Ехото от изстрелите постепенно заглъхна.