Сметки за разчистване

До него беше застанал Бек. Също с тъмен официален костюм. Плътно до шефа. Срещу тях двамата стояха трима араби. И тримата ниски, с черни пригладени с брилянтин коси. Бяха облечени по американски, с метално сиви костюми от лъскав плат. В ръцете си и тримата държаха чаши с питие.

Зад тях един до друг бяха застанали Ричард и Елизабет Бек и оживено разговаряха. Цялата сцена беше нещо като коктейл около грамадната маса преди започването на самата вечеря. Масата беше заредена с осемнайсет куверта. Беше много официална. На всяко място имаше по три стъклени чаши и достатъчно лъжици, вилици и ножове, за да стигнат за една седмица. Готвачката, с бяла блуза и тъмна пола, обикаляше неуморно из помещението и разнасяше поднос с напитки. Явно за тази вечер й бе отредена ролята на келнерка. Сигурно нямаше опит с ориенталската кухня.

Така и не видях Териса Даниъл. Може би я пазеха за по-късно, може би по сценарий трябваше да изскочи от тортата. Останалите присъстващи в стаята бяха все мъже. Трима на брой. Вероятно най-доверените хора на Куин. Доста странна тройка. По нищо не си приличаха. Освен по това, че и тримата бяха със сериозни, каменни лица, което едва ли ги правеше по-опасни от Куклата или Харли.

И така, осемнайсет куверта за десет вечерящи. Осем души липсваха. Дюк, Харли, Куклата и Емили Смит правеха четирима. Мъжът, който заместваше Поли в портиерната, сигурно беше петият. Оставаха още трима. Един на входната врата, един на прозореца в стаята на Дюк и един, който най-вероятно пазеше Териса Даниъл.

Стоях до прозореца и гледах. В предишния си живот много пъти бях присъствал на официални вечери и коктейли. Те си имаха своето място в живота на една военна база, особено в по-затънтените краища на света. Можеше да се предположи, че сегашната вечеря ще продължи минимум четири часа. През това време никой нямаше да излиза от помещението, освен може би до тоалетната. В момента Куин говореше нещо. Погледът му куртоазно се местеше поравно между тримата араби. Опитваше се да си дава вид, че нищо не се е случило. Усмихваше се, жестикулираше, заливаше се от смях. Изглеждаше като човек, който е убеден, че печели играта. Но това беше измамно. Плановете му бяха сериозно объркани. На един банкет за осемнайсет гости се бяха явили десет. По моя вина.

Наведох се под перваза на прозореца и запълзях на колене към кухнята. Без да се изправям, свалих палтото си и увих в него двата пърсуейдъра. Подпрях ги на стената, за да си ги намеря, когато ми потрябват. Изправих се и невъзмутимо влязох в кухнята. Металният детектор бипна на беретата в джоба ми. Вътре бяха само двамата доставчици, които се суетяха нещо със станиоловите опаковки. Аз им кимнах, сякаш там си живеех, и излязох в коридора. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. Откъм трапезарията приглушено се чуваше коктейлна глъчка. От мястото си видях един мъж, застанал на пост до входната врата. Стоеше с гръб към мен, облегнат с рамо на касата на прозореца, и гледаше навън през стъклото. От ярката светлина на прожекторите косата му изглеждаше като синкав ореол. Приближих се решително към него. Те или аз. Спрях се за миг зад гърба му. С дясната си ръка го стиснах за устата, а с кокалчетата на лявата подпрях основата на черепа му. После с дясната дръпнах рязко брадичката му нагоре, като едновременно натиснах напред с лявата. Четвъртият му шиен прешлен изпука, той се свлече, но аз го улових под мишниците, замъкнах го в будоара на Елизабет Бек и го стоварих на дивана. „Доктор Живаго“ беше още там, на страничната масичка.

Един обезвреден.

Затворих вратата на будоара и поех към стълбището. Изкачих стъпалата бързо и безшумно. Пред стаята на Дюк се спрях. На пода, на крачка навътре от вратата, лежеше Елиът. Мъртъв. По гръб. Сакото му беше разтворено, предницата на ризата му надупчена като решето. Килимът около него беше черен от спечена кръв. Прескочих трупа, пристъпих навътре в стаята и видях причината за смъртта му. Руската картечница бе засякла. Той бе отговорил на първото обаждане на Дъфи и бе понечил да излезе от стаята, когато през прозореца бе видял приближаващите се коли. Сигурно тогава бе грабнал тежката картечница, натиснал бе спусъка и бе чул само глухо щракване. Руски боклук. В момента механикът я бе разглобил на пода и се опитваше да оправи подаващия механизъм. Беше така улисан в работа, че изобщо не ме забеляза Не чу стъпките ми. Те или аз.

Двама обезвредени.

Оставих го да лежи върху частите на картечницата. Дългата цев стърчеше настрани изпод тялото му като трета ръка. Надникнах през прозореца. Прожекторите на стената грееха все така ярко. Погледнах часовника си. От дадения ми един час бяха минали точно трийсет минути.