Сметки за разчистване

После се сетих за камерата върху стълба на портата. И за видеомонитора. Можех да видя кого имам насреща си. Да ги преброя колко са. Предупреден означава въоръжен: Пристъпих към бюрото. Картината беше сива и зърнеста. На екрана се виждаше бял ван без прозорци. С надпис отстрани: „Кийст & Мейдън Кетъринг“. Изпуснах въздуха от дробовете си. Тия поне не бяха длъжни да познават портиера. Пъхнах беретата в джоба си. Свалих си палтото и якето. Смъкнах джинсовото яке от гърба на умрелия господин и си го сложих. Беше ми леко тясно, освен това беше изцапано с кръв. Но можеше да мине. Отворих вратата и излязох навън, като гледах да съм с гръб към къщата и да изглеждам, ако може, с пет сантиметра по-нисък. Пристъпих към портата. Повдигнах резето с юмрук, както бях виждал да прави Поли. Отворих крилата. Белият ван се премести напред, докато се изравни с мен. Мъжът на седалката до шофьора свали стъклото. Беше със смокинг. Шофьорът също. Още двама невоюващи.

— Накъде? — запита ме мъжът.

— Вдясно и покрай къщата. Вратата на кухнята е най-отзад.

Стъклото се вдигна. Ванът потегли. Аз им махнах с ръка. Затворих портата. Прибрах се в портиерната и през прозореца проследих с поглед вана. Видях го как стигна до къщата, но на кръга вместо вляво към главния вход зави вдясно към гаражите. Фаровете му опипаха кадилака, линкълна и двата събърбана; стоповете му проблеснаха за миг, после се загуби от погледа ми.

Изчаках две минути. Исках да стане съвсем тъмно. После свалих якето на портиера, облякох собствените си дрехи и взех двата пърсуейдъра от стола. Отворих вратата, измъкнах се навън, затворих я и се проснах по корем на земята. Притиснах рамо до основата на стената и запълзях напред както преди, като гледах да не обръщам лице към къщата. Пръстта беше камениста, малки камъчета се забиваха в коленете и лактите ми. Но основното ми усещане беше един смътен сърбеж ниско в гръбнака. Бях в обсега и вероятно на мушката на едно оръжие, което изстрелваше по дванайсет 12,7-милиметрови патрона в секунда. Сигурно в момента зад него стоеше някакъв намусен тип и ръцете му леко стискаха дръжките. Надявах се да не ме надроби още с първия откос. Нещо ми казваше, че няма да ме улучи. Предполагах, че първия откос ще го изстреля твърде високо или твърде ниско, а за втория аз щях да съм вече на крака и да тичам на зигзаг в тъмното.

Продължавах да се придвижвам напред. Вече бях изминал десет метра. Петнайсет. Пълзях бавно. Гледах лицето ми да е обърнато към стената. Надявах се, че в полумрака зад лъчите на прожекторите изглеждам като някаква неясна сянка. Инстинктите ми казваха точно обратното — да скоча и да побягна. Сърцето ми блъскаше силно. Вятърът ме брулеше безмилостно. Идваше право откъм морето, спираше се в стената, после ме връхлиташе и сякаш се опитваше да ме изтъркаля на светло.

Продължавах да напредвам. Бях стигнал може би до средата. Бях изминал трийсетина метра, оставаха още толкова. Лактите ме боляха. Държах пушките високо, за да не се влачат по земята, и мускулите на ръцете също започваха да ме болят. Спрях да си почина. Притиснах се надолу. Опитвах се да приличам на голям камък. Рискувах и погледнах за миг към къщата. Беше спокойно. Огледах се напред и назад. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане. Отново запълзях. С усилие на волята се движех бавно. Колкото по-далеч стигах, толкова повече сърбежът около гръбнака ми се усилваше. Дишах тежко. Бях на ръба на паниката. Адреналинът кипеше в мен, крещеше ми: бягай, бягай. Задъхвах се, давех се и с мъка налагах на ръцете и краката си да се движат в синхрон и най-вече бавно. На десет метра от брега си казах, че може би ще успея. Спрях и си поех дъх. Запълзях отново. После земята под мен се наклони и аз се заспусках. Стигнах до водата. Под лактите и коленете си усетих лепкава слузеста кал. Малки вълнички се разбиваха в скалите и ме заливаха с пяна. Завъртях се под прав ъгъл наляво и се поспрях. Там, където бях, със сигурност не можеха да ме видят, но тепърва трябваше да прекося десет метра ярко осветена ивица земя. Отказах се да пълзя. Станах, приведох глава и затичах.

Следващите четири секунди ми се сториха като четири човешки живота. Бях напълно ослепен. После отново потънах в гъст мрак, проснах се по очи и се заслушах. Не чувах нищо, освен бушуващото море. Не виждах нищо, освен лилавите петна в очите си. Препъвайки се, изминах още десет крачки и отново спрях. Огледах се. Бях вътре. Усмихнах се в тъмното. Дръж се, Куин, казах си, идвам!

15

Преди десет години го бях чакал цели осемнайсет часа. Не се съмнявах нито за миг, че ще дойде. Седях в неговото кресло с ругера в скута и чаках. През нощта не спах. Опитвах се дори да не мигам. Седях и не мърдах. Цяла нощ. До зори. И през цялата следваща сутрин. Пладне дойде и отмина. А аз седях и чаках.