Сметки за разчистване

Сензори явно нямаше, защото се добрах до портиерната без проблеми и се осмелих да надникна вътре през една пролука между пердетата. Видях стаичката на Поли, ярко осветена отвътре; видях и неговия заместник, който най-съвестно се излежаваше на дивана му. Не го бях виждал преди. Беше мъж горе-долу на възрастта на Дюк и с неговия ръст. Може би малко по-дребен от мен. Беше ми важно да изчисля точния му ръст. Предположих, че е с около пет сантиметра по-нисък. Облечен беше с джинси, бяла тениска и джинсово яке. Явно нямаше да участва в банкета. Една мъжка Пепеляшка, оставена да пази портата, докато другите се забавляват. Допуснах, че е сам. Сигурно точно в този момент охраната беше в намален състав. Но не бях готов да се обзаложа. Ако те бяха поне минимално съобразителни, щяха да поставят още един на главния вход на къщата и трети на прозореца в стаята на Дюк. Както знаеха, че Поли не бе успял да се справи с мен, така можеха да предположат, че и сега се навъртам наоколо.

Не можех да си позволя да вдигам шум, като застрелям новия. Вълните се блъскаха в брега, вятърът виеше, но това едва ли беше достатъчно, за да заглуши изстрела на беретата. А по принцип никакъв звук на света не е в състояние да заглуши изстрелването на „Бренеке Магнум“ от дулото на „Мозбърг Пърсуейдър“. Затова се дръпнах крачка назад, положих двата пърсуейдъра на земята и свалих палтото и якето си. После свалих и ризата и я навих плътно около левия си юмрук. Опрян с гръб на стената, заех позиция до самия ръб на прозореца. С ноктите на дясната си ръка започнах тихичко да почуквам в долния ъгъл на стъклото, който беше закрит от завесата. Получи се закачлив ритмичен звук, сякаш мишка потропваше по перваза. Направих го четири пъти и тъкмо протегнах ръка за пети, когато с периферното си зрение видях, че светлината в прозореца угасна. Това означаваше само едно: новият се бе надигнал от дивана и бе залепил лице за стъклото, за да види що за нахално същество нарушава спокойствието му. Така че аз още веднъж пресметнах наум височината му, замахнах с лявата си ръка и с обвития в плат юмрук разбих прозореца, а милисекунда по-късно и носа му. Той се смъкна като покосен, аз се пресегнах през дупката и вдигнах резето. Отворих прозореца и прескочих вътре. Човекът седеше на пода. От носа и раните по лицето му шуртеше кръв. На дивана зад него имаше гладкоцевна пушка. Той беше буквално на два метра от нея. На три от телефоните. Но беше напълно извън строя. Разтърси глава, за да се посвести, и ме погледна.

— Ти си Ричър — каза той. От устата му също шурна кръв.

— Правилно.

— Нямаш никакъв шанс.

— Смяташ ли?

Той кимна.

— Имаме заповед да стреляме на месо.

— По мен ли?

Той отново кимна.

— До кого е тази заповед?

— До всички.

— От Завиър, нали?

Той отново кимна. Обърса носа си с опакото на ръката.

— И хората ви ще я изпълнят ли?

— Няма съмнение.

— А ти?

— Аз май не.

— Обещаваш ли?

— Май да.

— Е, добре — казах аз.

Замислих се дали да не го питам още някои неща. Можеше да откаже да ми отговаря. Но пък аз можех да го сритам няколко пъти и да го принудя. Накрая обаче си казах, че всъщност нямам особена нужда от отговорите му. За мен нямаше голяма разлика дали в къщата има десет или дванайсет, или петнайсет потенциални врагове, нито с какво са въоръжени. Щяха да стрелят на месо. Или те, или аз. Така че се дръпнах крачка назад и тъкмо се чудех как да постъпя с него, когато той ме улесни в решението ми, като наруши току-що даденото обещание. Надигна се от пода и се хвърли към дивана. Аз го пресрещнах с един ляв в гърлото. Беше доста силен удар. Достатъчен, за да смачка ларинкса му. Той падна на четири крака и умря от задушаване. При това бързо — за около минута и половина. И да исках, с нищо не можех да му помогна. Все пак не съм лекар.

В продължение на една минута стоях напълно неподвижно. После облякох ризата си, излязох обратно през прозореца, взех пушките, сакото и палтото, върнах се в стаята и през отсрещния прозорец погледнах към къщата.

— По дяволите! — промърморих тихо и извърнах глава.

Кадилакът беше паркиран на кръга. Елиът не бе успял да се измъкне. Нито Елизабет и Ричард, нито готвачката. Сред хората в къщата имаше и трима невоюващи. Присъствието на невоюващи страни прави всяка атака стократно по-сложна за осъществяване. А атаката, която се готвех да осъществя, и без това беше достатъчно сложна.

Погледнах още веднъж. До кадилака беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“. До него — два тъмносини джипа „Шевролет Събърбан“. Пикапът на доставчиците го нямаше. Вероятно беше от задната страна, паркиран до вратата на кухнята. Или щеше да дойде по-късно. Или никога. Може би изобщо нямаше банкет. Може би аз бях объркал всичко, като бях разчел погрешно обстановката.