Сметки за разчистване

Стоях и през ярката светлина на прожекторите над главата си се взирах напрегнато в полумрака около къщата. На входната врата не се виждаше охрана. Но пък в тази влага и студ човекът трябваше да е луд, за да виси на открито. Сигурно беше в антрето и гледаше навън през стъклото на вратата. В бившата стая на Дюк също не се виждаше никой. Но иначе прозорецът зееше широко отворен, точно както го бях оставил. Руската картечница продължаваше да виси на веригата.

Погледнах още веднъж паркираните коли. С линкълна бяха дошли максимум четирима души. С двата събърбана — по седем. Общо осемнайсет, не повече. Петнайсет или шестнайсет официални гости и двама-трима души охрана. Но може би и тук грешах. Може би с всяка кола бе дошъл само шофьорът.

Имаше един-единствен начин да разбера.

И тук започваше най-трудното. Трябваше да се промъкна през осветеното пространство. За миг си помислих да намеря шалтера и да го изключа. Но това щеше да означава да вдигна цялата къща под тревога. Пет секунди след като светлината угаснеше, някой щеше да вдигне телефона до портиерната и да се поинтересува какво става. А портиерът нямаше как да отговори на този въпрос, понеже не беше между живите. При това положение още в тъмнината на двора към мен щяха да тръгнат петнайсет въоръжени мъже. Не че беше чак такъв проблем да се скрия и да ги избегна. Проблемът беше, че не знаех точно кого да избегна и кого да спипам. Защото, допуснех ли и тази вечер Куин да ми се измъкне, беше сигурно, че няма да го видя повече.

Така че се налагаше да действам на светло. При което имаше две възможности. Едната беше да се затичам право към къщата. Това щеше да сведе до минимум времето, през което щях да бъда осветен. Но пък щеше да означава бързо движение, а бързото движение привлича погледа. Другата възможност беше да пропълзя по цялата дължина на стената чак до брега. Шейсет метра с възможно най-бавен ход. Това щеше да е истинска мъка. Но като че ли беше по-добрият избор.

Тъй като прожекторите бяха монтирани върху горния ръб на стената, светлинното им поле беше изместено леко напред спрямо основата й. Отдолу се получаваше нещо като тъмен тунел, неосветена триъгълна призма, заключена между стената и задния ръб на светлинния лъч. Можех да се опитам да пропълзя през него. Едва-едва. Като през цялото време щях да бъда в обсега на картечницата.

Полека отворих задната врата. Върху самата сграда нямаше прожектори. Първият беше на пет метра вдясно, където стената на портиерната преминаваше в оградната стена. Стъпих с единия крак навън и приклекнах. Извих глава надясно и се огледах за тунела. Тунел действително имаше. Беше около метър широк на нивото на земята, но на височината на главата ми се скосяваше почти до нула. А не беше и съвсем тъмен. От земята се отразяваше разсеяна светлина, някои от прожекторите не бяха точно насочени; да не говорим, че макар и слабо, светеха и назад през рефлекторите си. Така че тунелът, през който щях да пропълзя, в най-добрия случай можеше да мине за полуосветен.

Отместих се малко встрани по колене и затворих вратата след себе си. Хванах във всяка ръка по един пърсуейдър, долепих рамо до основата на стената и зачаках. Ако някой от къщата бе видял вратата да се отваря, исках да му дам време да си помисли, че така му се е сторило. После бавно запълзях напред.

Изминах около три метра. После се спрях. Направо заковах на място. По шосето се задаваше кола. Но не обикновен седан с четири врати. Нещо по-голямо. Може би още един събърбан. Веднага смених посоката. С пръстите на краката си се издърпах заднишком до вратата на портиерната. Изправих се на колене, отворих я и пропълзях вътре. Поставих пушките на един стол и извадих беретата от джоба си. От външната страна на портата се чуваше ритмичният шум на голям осемцилиндров двигател, работещ на празен ход.

Взимай решение. Който и да беше отвън, очакваше портиерът да му отвори. Освен това можех да се обзаложа десет към едно, че който и да беше отвън, щеше да познае, че аз не съм портиерът. Май с пълзенето беше свършено. Щеше да се наложи да премина направо към шумната част — да застрелям хората в колата, да им я взема и да се добера до къщата, преди картечарят в стаята на Дюк да е успял да се прицели. След което да пробвам късмета си в суматохата.

Пристъпих към вратата. Свалих предпазителя на беретата и си поех дъх. Имах предимството на изненадата. Вече знаех точно какво ще направя. Всички останали щяха да бъдат принудени да реагират. Което щеше да им струва време.