Сметки за разчистване

Той пристигна точно в два следобед. Чух как по шосето отвън се зададе автомобил и намали. Станах и пристъпих към прозореца. Беше червен „Понтиак“ под наем, приличаше донякъде на моята кола. Куин седеше зад волана. Видях го ясно през стъклото. Беше стегнат, сресан и изтупан. Носеше синя риза с разтворена яка. Усмихваше се. Колата зави зад ъгъла на къщата и я чух как спря зад кухнята. Чакълът под колелата й изхрущя. Минах по коридора и се притиснах към стената до вратата на кухнята.

Чух ключа му да се превърта в ключалката. Вратата се отвори. Пантите жално изскърцаха. Той не я затвори зад себе си. Двигателят на колата работеше. Дори не си бе дал труд да го загаси. Нямаше намерение да се заседава. Чух стъпките му по линолеума. Бързи, ловки, уверени. Стъпки на човек, който е убеден, че печели играта. Мина през вратата и излезе в коридора. Аз го ударих с лакът в слепоочието.

Той падна по гръб на пода; разперих пръсти и го стиснах за гушата. Оставих ругера на пода и го цапардосах през лицето. Беше невъоръжен. Пуснах гушата му, той надигна глава и аз го ударих с длан под брадата. Темето му изкънтя на пода; той подбели очи. Отидох до кухненската врата и я затворих. Върнах се, хванах го за китките и го завлякох в дневната. Пуснах го на пода и го зашлевих два пъти през лицето. Насочих ругера в главата му и го зачаках да се съвземе.

Очите му се отвориха и първо се вторачиха в дулото на пистолета, а после и в мен. Бях с униформа, с всичките отличителни знаци за чин, ранг и поделение, така че не му беше нужно много време, за да се досети кой съм и какво искам.

— Чакай — каза той.

— Какво да чакам?

— Грешиш!

— Нима?

— Не си разбрал.

— Тъй ли?

Той закима.

— Те взимаха подкупи.

— Кои те?

— Фраскони и Кол.

— Тъй ли?

Отново кимна.

— А после той се опита да я измами.

— Как?

— Може ли да се изправя?

Поклатих глава. Пистолетът в ръката ми не помръдваше.

— Не може.

— Това беше капан — каза той. — Исках да ги ужиля. Работех съвместно с Държавния департамент. Бях заложил мрежи срещу посолства на потенциално враждебни държави. И то срещу няколко едновременно, докато се хване нещо.

— А детето на Горовски?

Той поклати гневно глава.

— Нищо му няма на детето, глупако! Горовски също беше част от сценария, всичко беше номер. В случай че врагът реши да рови. Ние ги изпипваме тия неща. В строга последователност, та ако някой реши да проверява, всичко да е точно. Пускахме им автентични материали и тъй нататък. Можеше да ни наблюдават.

— Какво искаш да ми кажеш за Фраскони и Кол?

— Бяха много добри. Сравнително бързо се насочиха към мен. Усъмниха се, че не съм чист. Това ме зарадва. Означаваше, че добре си играя ролята. После се изложиха. Дойдоха при мен и ми казаха, че ако им плащам на ръка, ще бавят разследването. Обещаха да ми дадат време да напусна страната. Мислеха си, че това ми е целта. И аз си казах, защо да не ги поразиграя малко? Хвърлиш ли мрежа, никога не знаеш предварително какво може да се хване. Колкото повече, толкова по-добре, нали така? Та аз почнах да им играя театър.

Мълчах.

— Разследването вървеше бавно, не забеляза ли? — запита той. — Положително си забелязал. Влачеше се със седмици.

Като смола.

— И така, та чак до вчера — продължи той. — Когато изработих сирийците, ливанците и иранците. И накрая едрата риба, иракчаните. Казах си, че е време да прибера на топло и твоите хора. Поканих ги да дойдат за последната вноска. Бяха доста мангизи. Ама тоя Фраскони изведнъж поиска всичко за себе си. Удари ме по главата. Когато се съвзех, беше заклал малката. Луд човек, казвам ти! Добре, че имах пистолет в едно чекмедже, та го гръмнах.

— Тогава защо побягна?

— Защото превъртях нещо. Аз съм служител в Пентагона. Преди не бях виждал кръв. Освен това не знаех още кой от хората ти може да е замесен. Като нищо имаше и други.

Фраскони и Кол.

— И ти си много добър — каза той. — Дойде право тук.

Кимнах. Спомних си биографията от осем страници, написана с равния, четлив почерк на Доминик. Занятие на родителите. Дом, в който е прекарано детството.

— Чия беше инициативата? — запитах аз.

— Първоначално ли? На Фраскони, разбира се. Той беше по-старшият от двамата.

— А тя как се казваше всъщност?

За миг очите му трепнаха.

— Кол — каза той.

Кимнах отново. Ти бе отишла да го арестува с пълна парадна униформа, над лявата гръд с уставна черна табелка с името й.

Кол

Фамилно име, от което беше трудно да се определи дали е мъж, или жена. При униформите на военнослужещи от женски пол табелката с името се нагласява според особеностите на фигурата и се центрова хоризонтално от дясната страна на височина между един и два пръста от горното копче на куртката. Той бе прочел името й още на вратата.

— А малкото?

Той се поколеба.

— Не си спомням.

— А на Фраскони?

При униформите на военнослужещи от мъжки пол табелката с името се центрова хоризонтално върху капачето на горния десен джоб на куртката, на равно разстояние между копчето и шева.

— Не си спомням — повтори той.

— Опитай.

— Не мога да си спомня — каза той. — Това са подробности.

— Двойка — казах аз. — Слаб.

— Моля?