Сметки за разчистване

Къщата беше тиха. Едва долавях гласа на Елизабет Бек. И то, защото вратата на будоара й беше открехната. Извън това не се чуваше никакъв звук. Отидох право при кабинета на Бек. Отворих вратата, влязох и я затворих зад гърба си.

Отвътре ме посрещна облак тютюнев дим. Куин току-що бе запалил пурата си. Стори ми се, че прекъснах смеха му. Като ме видя, замръзна от ужас. Изражението на Бек си остана същото — намусено и умърлушено. Двамата ме гледаха, без да мърдат.

— Ето ме отново — казах аз.

Долната челюст на Бек увисна. Аз се възползвах и му приложих удара с цигарата. Челюстта му се затвори с трясък, главата му се отметна назад и той падна възнак върху напластените килими на пода. Беше напълно приличен удар, но далеч не най-доброто, на което бях способен. Все пак Ричард му спаси живота. Ако не бях толкова уморен от плуването, с такъв удар със сигурност щях да го убия.

Куин се хвърли върху мен. Пусна пурата си на пода и още преди да бе станал от стола, ръката му посегна към джоба. Аз го пресрещнах с удар в стомаха. Въздухът излезе със свистене от дробовете му и той падна на колене, превит на две. Ударих го по главата и го свалих по корем. Приклекнах зад гърба му и го натиснах с коляно между плешките.

— Недей — каза той. — Моля те!

Подпрях с длан тила му. Извадих длетото от обувката си и го забих зад ухото в мозъка му — бавно, полека, сантиметър по сантиметър. Той беше мъртъв още преди острието да бе влязло до половина, но аз продължих да забивам, докато опря до дръжката. Оставих го да стърчи. Избърсах дръжката с кърпата от джоба си и уморено се изправих.

— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си.

Настъпих горящата му пура. Извадих ключовете на Бек от джоба му и се плъзнах безшумно в коридора. Минах през кухнята. Готвачката ме проследи с поглед. Заобиколих къщата, клатушкайки се, седнах зад волана на кадилака, запалих двигателя и потеглих на запад.

След половин час бях в мотела на Дъфи. Открих я в стаята на Вилянуева заедно с Териса Джъстис. Териса Даниъл я нямаше вече. И не беше облечена като кукла. Бяха й дали халата от банята. Беше изкъпана. Съвземаше се бързо, изглеждаше отпаднала и унила, но приличаше на човек. На федерален агент. Като ме видя, на лицето й се изписа ужас. Отначало си помислих, че не знае кой съм. Помнеше ме единствено от подземието. Може би си мислеше, че съм един от онези.

Но после и аз се видях в огледалото на гардероба и разбрах какъв е проблемът. Бях мокър от глава до пети. Целият треперех, тялото ми се тресеше. Кожата ми беше бледа като на мъртвец. Раната на устната ми се беше разтворила и посиняла по краищата. Лицето ми беше насинено там, където вълните ме бяха блъскали в скалата. В косата си имах водорасли, ризата ми беше покрита със зеленикава слуз.

— Паднах в морето — казах аз.

Никой не проговори.

— Ще си взема душ — продължих. — След малко. Обадихте ли се на АТОО?

Дъфи кимна.

— Идват. Полицията на Портланд вече е обградила склада. Скоро ще отцепят и шосето за брега. Измъкна се тъкмо навреме.

— Откъде? — запитах аз. — Никъде не съм бил.

Вилянуева кимна.

— Ти не съществуваш. Ние поне не те познаваме.

— Благодаря — отвърнах аз.

— Стара школа — каза той.

След душа се почувствах по-добре. И на вид имах известно подобрение. Само дето нямах дрехи да се преоблека. Вилянуева ми даде един комплект от своите. Бяха ми леко къси и леко широчки. Използвах стария му шлифер, за да се прикрия. Загърнах го плътно около себе си, понеже още ми беше студено. Поръчахме пица. Всички умирахме от глад. Аз бях и жаден, от солената вода. Ядохме и пихме. Не можех да прехапя със зъби кората на пицата. Само облизах каквото имаше отгоре. След около час Териса Джъстис отиде да си легне. Стисна ми ръката. Много учтиво ми каза „лека нощ“. Нямаше абсолютно никаква представа кой към.

— От руфинола й е изтрита краткосрочната памет — обясни ми Вилянуева.

После започнахме да говорим по същество. Дъфи беше много потисната. Преживяваше истински кошмар. Беше загубила трима агенти при неразрешена операция. Освен това не можеше за своя защита да каже, че е спасила Териса. Понеже поначало не бе трябвало да я замесва.

— Напусни тогава — казах й аз. — Премести се в АТОО. Ти им сервира наготово най-голямата услуга, без да са ти я искали. На ръце ще те носят.

— Смятам да се пенсионирам — каза Вилянуева — Навъртях години и ми писна от всичко.

— Аз няма как да се пенсионирам — каза Дъфи.

Вечерта преди ареста, в ресторанта, Доминик Кол ме бе запитала:

— Защо вършиш всичко това? Не я разбрах какво има предвид.

— Защо какво? Защо вечерям с теб ли?

— Не, защо си станал военен полицай? Би могъл да работиш където си поискаш. В специалните части, в разузнаването, във въздушнопреносимите войски, в бронетанковите, където ти душа иска.

— Ти също.

— Знам. Както знам и защо върша тъкмо това. Но бих искала да знам и защо ти го вършиш.

За пръв път някой ми задаваше този въпрос.

— Понеже винаги съм искал да бъда полицай — казах аз. — Но ми бе отредено да стана военен. Семейна традиция, друг решаваше вместо мен. Така че накрая станах военен полицай.