Смъртен страх

— Смачканите нуклеи и розовата субстанция — отвърна Джаксън. — Явно доказателство за амилоза.

— Какво ще рече това?

— Че сърцето на този човек е било обект на яростни атаки. Обърни внимание на възпалените клетки.

Липсата на опит в работата с микроскоп му беше попречила да ги види още в началото, но сега те просто се набиха в очите му.

— И какви са заключенията ти? — попита.

— Не съм много сигурен — въздъхна Джаксън. — На колко години казваш, че бил този човек?

— Петдесет и шест — отвърна Джейсън и се изправи. — Я ми кажи, според теб има ли вероятност да сме изправени пред последиците от някаква нова инфекциозна болест?

Джаксън се замисли, после поклати глава:

— Мисля, че нямаме чак толкова силни възпалителни процеси. Нещата изглеждат по-скоро в областта на метаболизма, но това е всичко, което бих си позволил да кажа… О, и още нещо… — добави той и зареди микроскопа с друго стъкълце. — Това е част от мозъчно ядро. Кажи ми какво виждаш… — Отдръпна се и Джейсън отново се наведе над микроскопа. Видя един неврон. Във вътрешността му ясно се виждаше ядрото, заобиколено от някаква тъмносива, сякаш гранулирана субстанция. Описа видяното на глас.

— Това е липофуцин — доволно кимна Джаксън и издърпа пробата изпод окуляра.

— Което ще рече? — изгледа го продължително Джейсън.

— Ех, ако знаех… — проточи патологът. — Не може да се каже нищо определено, освен, че твоят мистър Харинг е бил един много болен стар човек… Тези проби биха подхождали повече на деветдесетгодишния ми дядо…

— За втори път чувам подобно подмятане — бавно поклати глава Джейсън. — Не можеш ли да бъдеш по конкретен?

— Съжалявам — поклати глава колегата му. — Много бих искал да ти бъда от полза. Ще направя няколко допълнителни процедури, за да съм сигурен, че тези отлагания в сърцето и на други места наистина са амилозни. А след това ще те уведомя…

— Благодаря — кимна Джейсън. — А какво стана с пробите от Хейс?

— Още не са готови.

Джейсън се върна на втория етаж и закрачи към поликлиниката. Като лекар той винаги имаше съмнения относно ефективността на едни или други тестове, процедури и лекарства. Но никога не беше имал основание да се съмнява в общата си компетентност. Дори обратното — в повечето ситуации действаше по начин, който го поставяше доста над средното ниво на компетентност в професията. Но сега вече не беше сигурен. Подобни пропуски са силно обезпокоителни, особено за неговото състояние — след смъртта на Даниеле той се крепеше и черпеше самочувствие единствено чрез работата си.

— Къде беше? — пожела да узнае Сали, изскочила пред него в момента, в който той се опитваше да се промъкне в кабинета си. След броени минути и двамата бяха затънали до гуша в лавината от дребни проблеми, които обаче имаха и едно добро качество — да отнемат цялото му внимание. Когато най-сетне успя да вдигне глава, часът беше дванадесет. Прегледа последния си пациент, който искаше съвет за ваксини преди пътуването си до Индия, след което беше свободен.

Клодия го покани да обядва в компанията на няколко медицински секретарки, но той отказа, затвори се в кабинета и се отдаде на размисъл. Усещаше, че нещо е ужасно сбъркано, но не можеше нито да го идентифицира, нито да се бори с него. Обзе го дълбоко чувство на самота.

— Мамка му!

Отворената му длан се стовари върху бюрото с такава сила, че всички незакрепени листове по него литнаха във въздуха. Трябваше да се спаси от депресията, трябваше да направи нещо. Смени мантата с цивилното си сако, грабна пейджъра и с пъргава крачка се насочи към паркинга. Подкара по Фенуей, мина покрай музея Гарднър и Музея на изящните изкуства, после тръгна на юг по Стороу драйв в посока Арлингтън. Крайната цел на пътуването му беше Градското полицейско управление на Бостън.

Дежурният на входа го насочи към петия етаж. В момента, в който излезе от асансьора зърна Кърън, който внимателно пристъпваше по коридора с препълнена чаша кафе в ръка. Беше по риза с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, под лявата му мишница се поклащаше силно протъркан кожен кобур. Погледна Джейсън, в очите му се прочете недоумение. Наложи се да му припомни, че се бяха виждали в моргата и ГХП.

— О, да бе! — плесна се по челото детективът. — Случаят Алвин Хейс…

Покани го в кабинета си, в който нямаше нищо друго, освен метално бюро и шкаф за документи от същия материал. На стената срещу бюрото беше закачен календар с програмата на баскетболния тим на „Селтикс“.

— Искате ли кафе? — попита Кърън и остави голямата си чаша на бюрото.

— Не, благодаря — отказа Джейсън.

— Имате право — въздъхна онзи. — Знам, че всички се оплакват от служебното кафе, но тая течност тук е направо смъртоносна!

Пренесе един стол с метална рамка от стената и с жест покани Джейсън да седне.

— И тъй, какво мога да направя за вас, докторе?