Смъртоносно

— Госпожице Хейстингс, моля ви! — Юмруците им трополяха по прозорците. — Само няколко въпроса! Какво ви отведе до тялото на Ноъл Кан?

— Не ви ли идва всичко в повече? — извика друг репортер. — Мислите ли да се самоубиете?

Спенсър наведе глава и навлезе в алеята. Репортерите проявиха достатъчно разум, за да не я последват, но продължиха да подвикват. Отпред се появи рейндж роувърът на господин Пенитисъл. Странно; часът бе едва четири, а господин Пенитисъл обикновено се прибираше от работа едва след шест. След това се появи и самият той, застанал на прага, вперил поглед в приближаващата се кола на Спенсър. До него, със сериозно изражение на лицето, стоеше майката на Спенсър, облечена в къси до коленете панталони с цвят каки и стара бархетна риза от хотела „Четири сезона“ в курорта Свети Барт. Доведената сестра на Спенсър, Амилия, седеше на стъпалата, все още облечена в училищната си униформа — Спенсър не познаваше друго момиче, което да продължава да носи униформата си и след училище. Тя се подсмихваше самодоволно.

Спенсър спря пред къщата и ги погледна, усещайки, че става нещо.

— Ъъъ, здравейте? — рече тя, слизайки от колата.

Госпожа Хейстингс я привика към вратата.

— Добре, че се прибра — процеди тя през стиснати зъби.

Сърцето на Спенсър подскочи.

— К-какво има?

Госпожа Хейстингс я придърпа в къщата. Двата лабрадудъла на семейството, Руфъс и Беатрис, дойдоха да ги посрещнат, но госпожа Хейстингс не им обърна никакво внимание — което означаваше, че нещо наистина не беше наред. Тя погледна към годеника си.

— Ти й кажи.

Господин Пенитисъл, все още облечен в работния си костюм, въздъхна дълбоко и показа на Спенсър една снимка на телефона си. На нея се виждаше разбита всекидневна. Миг по-късно Спенсър разпозна тежките завеси с цвят на мед и мраморната холна маса.

— Рекламната ти къща? — рече тя с писклив глас. В нея се намираше паник-стаята, където тя й приятелките й бяха обсъждали А.

— Снощи ми се обадиха едни съседи — рече господин Пенитисъл с мрачен глас. — Минавали наблизо с кучето си и видели петната по прозорците и счупени стъкла по пода. А Амилия ми каза, че миналата седмица те е видяла да крадеш ключовете за рекламната къща от кабинета ми. Ти ли си направила това?

Спенсър стрелна с поглед Амилия, която буквално подскачаше от радост. Клюкарка.

— Разбира се, че не. Искам да кажа — да. Няколко пъти ходих дотам. Но снощи не съм я разбивала аз. Снощи си бях вкъщи. — Тя ги погледна умолително, но тогава се досети — предишната вечер само тя си беше вкъщи. Майка й и господин Пенитисъл бяха отишли на концерта на Амилия.

Той се прокашля и прехвърли на следващата снимка. На нея високо русокосо момиче стоеше в ъгъла на дневната, вперило поглед във входната врата. Това беше Спенсър.

— Това е невъзможно — изписка тя. — Някой ме е фотошопнал!

Господин Пенитисъл наведе глава.

— И кой би го направил?

— Сигурно онзи, който наистина е съсипал къщата. — Спенсър се отпусна на дивана във всекидневната. И това, разбира се, беше Али или нейният помощник. Но защо? За да изпратят ясно послание, че винаги са знаели за какво са разговаряли момичетата в паник-стаята? За да й създадат неприятности? Тя отново се замисли за присъствието, което бе усетила, когато двамата с Чейс отидоха в новия квартал. Може би Али знаеше, че са били там.

Тя подаде телефона на господин Пенитисъл.

— Знам как изглежда всичко. Но не бях аз. Честно. Обадете се в полицията. Кажете им да проверят за отпечатъци върху натрошените неща.

— Няма да е необходимо — отвърна навъсено господин Пенитисъл.

— Моля ви! — рече Спенсър. Трябваше да го направят — може би щяха да се появят отпечатъците на Али.

Госпожа Хейстингс притисна длан към челото си.

— Спенсър, трябва ли да ти уговорим нова среща с доктор Евънс?

— Не! — ахна Спенсър. Двете с Мелиса бяха посетили психоложката доктор Евънс предишната година и макар че консултацията сигурно щеше да й се отрази добре, тя не искаше да ходи там и да бъде принудена да лъже за по-голямата част от живота си. — Не съм потрошила аз къщата, но ще я почистя, ако това ще ви направи щастливи — рече тя със слаб глас.

— Почистването е едно добро начало — рече твърдо господин Пенитисъл.

Чук.

Главите на всички се обърнаха в посока към звука. Зад закритите с пердета прозорци се размърдаха две сенки. Госпожа Хейстингс се втурна към вратата с изкривено от гняв лице.

— Ще удуша проклетите репортери.

— Има ли някой вътре? — разнесе се сериозен дълбок глас. — Ние сме полицаи.

Госпожа Хейстингс замръзна на мястото си. Спенсър се втренчи в господин Пенитисъл.

— Не каза ли, че няма да се обаждаш в полицията? — прошепна тя.

Господин Пенитисъл примигна.

— Не съм звънял.

Той мина покрай майката на Спенсър и предпазливо отвори вратата. Двама униформени полицаи стояха на прага.

— Аз съм полицай Гейтс — каза по-високият от тях, показвайки значката си. Спенсър го разпозна — това бе същият човек, който й бе задавал въпроси за Ноъл в болницата. Стомахът й се сви.

Полицай Гейтс посочи човека, който седеше до него.