Смъртоносно

— Това е партньорът ми, полицай Мълвейни. Трябва да отведем Спенсър в участъка, за да й зададем няколко въпроса за престъплението, което разследваме.

Те погледнаха към Спенсър. Тя отстъпи назад към дивана. Бяха ли дошли, защото знаеха, че ги е излъгала?

— Какво престъпление? — Госпожа Хейстингс стоеше до масата, стиснала в ръката си голямата нефритова мечешка статуя, която тя и бащата на Спенсър бяха купили преди години в Япония.

Полицай Мълвейни, който имаше стоманеносиви очи и тънки устни, пъхна значката в джоба си.

— Получихме анонимно обаждане, че миналото лято госпожица Хейстингс е натопила друго момиче за притежание на наркотици.

Ушите на Спенсър зазвъняха. Какво?

Госпожа Хейстингс избухна в смях.

— Дъщеря ми не взема наркотици. И миналото лято тя беше в Университета на Пенсилвания за една изключително интензивна програма за университетска подготовка.

Високото ченге се подсмихна.

— Престъплението е било извършено в кампуса на Пен.

На бузата на госпожа Хейстингс потрепна нерв. Тя погледна към Спенсър, която гледаше замаяно. Анонимно обаждане. Притежание на наркотици.

Али.

Изражението й сигурно я беше издало, защото лицето на госпожа Хейстингс посърна.

— Спенсър?

В гърлото на Спенсър сякаш бе заседнала буца с размерите на хокейна шайба. Единствената картина, която се въртеше в главата й, беше от онази вечер, няколко седмици след началото на курса. Спенсър и приятелката й Келси Пиърс седяха на леглата си в стаята на общежитието, опитвайки се да запомнят огромно количество информация, когато на вратата изведнъж се почука.

— О, слава Богу! — възкликна Спенсър, скачайки от леглото.

На прага стоеше Финиъс ОКонъл, друг участник в подготвителния курс — и техен пласьор. Тя прегърна силно кльощавото му тяло, разрошвайки подстриганата му в стил емо-рок коса и игриво мушна с пръст опърпано изглеждащата му тениска на Деф Лепард, която сигурно струваше поне осемдесет долара в „Сакс“. След това каза с нервен глас:

— Добре, давай ги насам.

Финиъс пусна две хапчета в шепата й — едно за нея и едно за Келси. Спенсър му плати и той излезе с танцова стъпка през вратата. Келси му се поклони до земята. Спенсър му изпрати въздушна целувка. Двете изпиха хапчетата, учиха като луди и на следващия ден изкараха шестици на изпита.

Нищо чуцно, че след като Финиъс си тръгна, Спенсър потърси пласьор извън кампуса, макар това да доведе до ареста на двете момичета. Едва ли Финиъс ги беше издал на полицаите — вината беше и негова. А Келси? Наистина ли полицаите бяха повярвали на някой, който е лежал в психиатрична клиника?

— Сигурна съм, че има някаква грешка — рече тя с треперлив глас, отивайки при ченгетата. — Но, ъъъ, ще отговоря на въпросите им. — Тя беше на осемнайсет, което означаваше, че може да отиде сама в участъка. В никакъв случай нямаше да води този разговор в присъствието на семейството си. Колкото по-дълго майка й останеше в неведение, толкова по-добре.

Докато полицаите я отвеждаха до колата, репортерите снимаха и молеха за коментар. Въпреки суматохата, Спенсър чу звъна на телефона си. Тя го извади от джоба си и погледна екрана му. Веднага щом видя, че новият есемес е изпратен от непознат номер, й се прииска да си удари шамар. Естествено!

Това беше фасулска работа, Спенсър. Нали не мислеше, че ще запазя тайната ти завинаги?

А.

7.

Никакво уважение към мъртвите

Хана никога не беше влизала в църквата „Св. Бонавентура“ в Стария град на Филаделфия, но тя силно й напомняше за Роузуудското абатство, където се проведе мемориалната служба на Али. Въздухът също миришеше на тамян, сухи цветя и мухлясали библии. Същите издължени икони я гледаха от високите прозорци. Във вътрешността на църквата на преден план изпъкваше един орган, от чиято задна страна стърчаха тръби с фалическа форма, а в малките прорези на молитвените пейки се намираха същите песенници. Затвореният ковчег на Греъм се намираше в предната част на залата. Хана прехапа устни, стараейки се да не го поглежда.

Многобройната тълпа, дошла на погребението, минаваше мълчаливо през внушителните врати на църквата и по пътечката. Хана отново погледна през прозореца към полицаите, репортерите и хората, преминаващи по оживената градска улица. Зад тях по тротоара маршируваше група от мъже и жени на средна възраст, които носеха табели. Хана ги погледна с присвити очи, преди да влезе във фоайето. Това не бяха ли… протестиращи? На табелите се виждаха снимки на круизни кораби и бомби.

— Господин Кларк. Господин Кларк?

Хана рязко се обърна. Една дългокоса брюнетка, стиснала микрофон в ръка, изтича след някакъв мъж във фоайето. Когато го настигна, той вдигна глава и Хана едва не ахна на глас.

Това беше господин Кларк, баща на Табита и съпруг на Гейл Ригс. Под очите му имаше торбички, бузите му бяха хлътнали, а прошарените коси — разрошени. Беше ясно защо е дошъл: някога Греъм и Табита бяха двойка.