Снежен крах

— Много смешно — тросва се той.

— Тогава що не се смееш? Страх те е, че е истина ли?

— Виж — казва той. — Нямам време за шибано пуберско перчене. Пораснах и остарях специално за да се отърва от него.

— Не че нямаш време, просто не те бива — отрязва го тя.

— Ти знаеш ли кой съм? — пита той.

— Да бе, знам. А ти знаеш ли коя съм?

— Уай Ти, петнайсетгодишна Куриерка.

— И лична приятелка на Чичо Енцо. — Тя измъква верижката с кучешките медальони и му ги подхвърля. Той протяга длан стреснато и верижката се увива около пръстите му. Той ги поднася към очите си и чете.

— Брей, брей — възкликва. — Какъв скъп спомен. — После й ги подхвърля обратно. — Знам, че сте си приятелчета с Чичо Енцо. Иначе щях да те потопя, вместо да те водя тука на моя гуляй. И, честно, не ми дреме — отрязва той — защото до края на деня или Чичо Енцо ще остане без работа, или аз ще стана, както каза ти, на кълцана кайма. Но, доколкото схващам, Големия Жабар надали ще метне ракетен снаряд в турбината на хеликоптера ми, ако знае, че неговото малко гадженце е тук.

— Не е това — обяснява Уай Ти. — Връзката ни е такава, че не включва ебане. — Но е разочарована, че след всичкото това време кучешките медальони не въздействаха вълшебно на лошите хора.

Райф се фръцва и тръгва обратно към хеликоптера. Прави няколко крачки, обръща се и я оглежда как стои там и се мъчи да не се разплаче.

— Ти идваш ли?

Тя поглежда хеликоптера. Билет за напускане на Сала.

— Може ли да оставя бележка за Гарвана?

— Що се отнася до Гарвана, мисля, че ти вече му даде да разбере, хо-хо-хо! Хайде, момиче, прахосваме гориво, а това не е добре за шибаната природа.

Тя го следва до хеликоптера и се качва. Вътре е топло и светло, седалките са хубави. Все едно в мразовит февруарски ден, след като си обикалял най-изровените магистрали с дъската, да се отпуснеш в тапицирано кресло.

— Промених интериора — обяснява Райф. — Това е голяма стара съветска бойна машина, не са мислили за удобства. Но такава е цената на бронираното покритие.

Вътре има още двама. Единият е около петдесетгодишен, доста мършав, с едри пори, бифокални очила с телени рамки, с лаптоп в скута. Техничарче. Другият е грамаден афроамериканец с пистолет.

— Уай Ти — казва неизменно любезният Л. Боб Райф — запознай се с Франк Фрост, моят технически директор, и Тони Майкълс, шефът на моята охрана.

— Госпожо — покланя се Тони.

— Здрасти — поздравява Франк.

— Яж ми палците — отвръща Уай Ти.

— Не стъпвайте върху това, моля — посочва й Франк.

Уай Ти поглежда надолу. Докато се е намествала на празната седалка най-близо до вратата, тя е настъпила някакъв пакет на пода. Голям е горе-долу колкото телефонен указател, но с неправилна форма, много тежък, опакован в найлон с мехурчета и прозрачна пластмаса. Вижда се какво има вътре. На цвят е светло червеникавокафяво. Покрито с мънички драскотини. Твърдо като скала.

— Това какво е? Домашна питка, печена от мама?

— Древен артефакт — обяснява Франк, вбесен. Райф се изкикотва, щастлив и доволен, че Уай Ти се е нахвърлила на друг.

Още един мъж ситни по палубата в смъртен страх от въртящите се витла и се качва на хеликоптера. Около шейсетгодишен, с дирижабъл от бяла коса около главата, която не течението е разрошило.

— Здравейте всички — поздравява той бодро. — Май не с всички се познаваме. Пристигнах тук едва тази сутрин и вече се връщам!

— Ти кой си? — пита Тони.

Новият клюмва.

— Грег Ричи — обяснява той.

А после, тай като никой не реагира, сръчква паметта им:

— Президентът на Съединените щати!

— О! Извинете. Радвам се да се запознаем, господин президент — протяга ръка Тони. — Тони Майкълс.

— Франк Фрост — протяга ръка и Франк с отегчен вид.

— Мен не ме брой — тросва се Уай Ти, когато Ричи я поглежда. — Аз съм заложница.

— Усмири мацката — нарежда Райф на пилота. — Да потегляме към Ел Ей. Имаме да Контролираме Мисия.

Пилотът има ъгловато лице, което след преживяното на Сала Уай Ти разпознава като типично руско. Той започва да бърника по таблото. Моторите завиват по-силно, а витлата запърпорват по-бързо. Уай Ти усеща, без да ги чуе, два малки взрива. И останалите ги усещат, но само Тони реагира — прикляка на пода, вади изпод якето си пистолет и отваря вратата до него. Междувременно моторите въздъхват и утихват синхронно, а витлата забавят ход и спират.

Уай Ти го вижда през прозореца. Хиро е. Целият е покрит със сажди и кръв, а в ръката си държи пистолет. Току-що е стрелял два пъти във въздуха, за да привлече вниманието им, а сега се е прикрил зад един от хеликоптерите.

— Мъртъв си! — изкрещява Райф. — Заседнал си на Сала, смотаняко! Тук имам милион мирмидонци. Всичките ли ще ги избиеш?

— На мечовете не им свършват патроните — извиква в отговор Хиро.

— Е, какво искаш?

— Искам плочката. Ако ми дадеш плочката, отлитай и остави твоите милион „антенки“ да ме убият. Ако не ми я дадеш, ще изпразня пълнителя в предното стъкло на хеликоптера ти.

— То е бронирано, хо-хо! — възкликва Райф.

— Не, не е — възразява Хиро, — както установиха афганските бунтовници.

— Прав е — обажда се пилотът.