Снежен крах

— Шибано съветско говно! Слагат всичката тая стомана в търбуха, а предното стъкло го слагат стъклено!

— Дай ми плочката — настоява Хиро — да не си я взема сам.

— Не, няма да си я вземеш — казва Райф — защото Тинкърбел е тук при мен.

В последната минута Уай Ти се опитва да се сниши и се скрие, за да не я види Хиро. Срам я е. Но той улавя погледа й само за миг и тя вижда как по лицето му се изписва поражение.

Тя се мята към вратата и се подава навън, под рева на перките. Тони я сграбчва за яката на комбинезона и я издърпва вътре. Захвърля я по корем и притиска кръста й с коляно, за да не мърда. Междувременно моторът отново изревава и през отворената врата тя вижда как стоманеният хоризонт на палубата се изгубва от поглед.

След толкова време тя издъни плана. Дължи на Хиро обезщетение.

Или може би не.

Тя подпира глинената плочка с опакото на дланта си и бутва с всички сили. Плочката се плъзга по пода, залюлява се на прага и изпада навън.

Още една осъществена доставка, още един доволен клиент.

61

Около минута хеликоптерът се рее на височина шест метра. Всички вътре са се втренчили в плочката, която е изскочила от опаковката и е паднала право в центъра на мишената. Найлонът се е разкъсал по ъглите и парчета — големи парчета — от нея са се пръснали насам-натам във всички посоки.

Хиро също се е вторачил в нея, все още под прикритието на хеликоптера. Така се е втренчил, че забравя да зяпа останалото. После двойка „антенки“ кацват върху гърба му и размазват лицето му в стената на хеликоптера. Той се хлъзва надолу и тупва по корем. Ръката с пистолета все още е свободна, но още двама от „антенките“ сядат върху нея. Още двама — на краката му. Той не може да помръдне. Не вижда нищо освен счупената плочка на шест метра от него върху палубата. Звукът и вятърът от хеликоптера на Райф стихват до далечно пърпорене, което още дълго заглъхва.

Той усеща бодежи зад ухото, очаква скалпел и бормашина.

Трима „антенки“ действат, управлявани дистанционно от друго място. Нг май смяташе, че на Сала имат организирана система за защита. Може би си имат хакер-началник, ен, седящ в контролната кула на „Ентърпрайз“, който движи тия пичове насам-натам като контрольор на въздушния трафик.

Във всеки случай, спонтанността не им се удава много. Седят върху него цели няколко минути, докато решат какво да го правят. После многобройни ръце се протягат и се вкопчват в китките и глезените, в лактите и коленете му. Понасят го по палубата, все едно носят ковчег, с лицето нагоре. Хиро поглежда към контролната кула и вижда две лица, които го гледат оттам. Единият — енът — говори в микрофон.

Най-сетне стигат до голям плосък асансьор, който потъва надолу в търбуха на кораба, извън зрителния обсег на контролната кула. Той спира на една от долните палуби, очевидно палуба-хангар, където поправят самолети.

Хиро чува женски глас, който изговаря думи тихо, ала ясно:

— Ме лу лу му ал ну ум ме ен ки ме ен ме лу лу му ме ал ну ум ме ал ну уме ме ме му лу е ал ну ум ме дуг га му ме му лу е ял ну ум ме…

Чува се от около метър изпод палубата. Той преодолява разстоянието в свободно падане, тръшва се по гръб, главата му се трясва о пода. Всичките му крайници отскачат отпуснато от метала. Наоколо си вижда и чува как „антенките“ се свличат като мокри хавлии от лавица.

Не може да раздвижи никаква част от тялото си. Почти не може да контролира очите си. Пред погледа му изплува лице и му е трудно да различи чертите — фокусът се размива, но нещо в стойката й, в начина, по който отмята косата си над рамото, има нещо познато. Това е Хуанита. Хуанита, от чийто тил стърчи антена.

Тя коленичи до него, навежда се, затулва с длан ухото му и шепне. Горещият й дъх гъделичка ухото му, той се опитва да се отдръпне, но не може. Тя прошепва още една низа от срички. После се изправя и го сръгва в хълбока. Той отскача от нея.

— Ставай, мързелан такъв — нарежда тя.

Той се надига. Вече е добре. Но всички „антенки“ са се проснали наоколо и ни шават, ни мърдат.

— Спретнах едно нам-шубче — обяснява тя. — Ще се оправят.

— Здрасти — казва той.

— Здравей. Радвам се да те видя, Хиро. Сега ще те прегърна — внимавай с антената.

И го прегръща. Той нея — също. Антената се завира в носа му, но няма нищо.

— След като махнем това чудо, косата и всичко останало ще пораснат пак — прошепва му тя. Най-сетне го пуска. — Тази прегръдка всъщност беше повече заради мен, отколкото заради теб. Тук ми беше много самотно. Самотно и страшно.

Типичното парадоксално поведение на Хуанита — в такъв момент да я избие на чувствителност.

— Не ме разбирай погрешно — казва Хиро, — но сега ти не си ли от лошите?

— О… това ли?

— Да. Ти не работиш ли за тях?

— Ако е така, не им върша кой знае колко добра работа. — Тя се смее и посочва пръстена от неподвижни „антенки“. — Не. Това на мен не ми действа. Известно време горе-долу ми въздействаше, но има начини да му се противопоставиш.

— Защо? Защо на теб не ти действа?