Снежен крах

— Последните няколко години общувах с йезуити — обяснява тя. — Виж. Мозъкът ти притежава имунна система също като тялото ти. Колкото повече го използваш — и на колкото повече вируси се излагаш — толкова повече укрепва имунната ти система. А моята е направо страхотия. Спомни си, навремето бях атеистка, а после се завърнах към религията по трудния път.

— Защо и тебе не са прецакали като Дей5ид?

— Аз дойдох тук доброволно.

— Като Инана.

— Да.

— Защо някой ще идва тук доброволно?

— Хиро, не разбираш ли? Това е мястото. Това е нервният център на религия, която е едновременно чисто нова и много древна. Да си тук е все едно да вървиш по петите на Иисус или Мохамед, да наблюдаваш раждането на нова вяра.

— Но тя е ужасна. Райф е Антихристът.

— Разбира се, че е. Но пак е интересно. А и Райф е подхванал още нещо: Ериду.

— Градът на Енки.

— Точно така. Изкопал е всички плочки, написани от Енки, до една. Тук е единственото място на света за човек, интересуващ се и от религия, и от хакерство. Ако тези плочки бяха в Арабия, щях да си метна фередже, да си изгоря шофьорската книжка и да замина там. Но те са тук и затова им позволих да ми сложат жица.

— Значи през цялото това време целта ти е била да изучаваш плочките на Енки.

— Да взема ме, също като Инана. Какво друго?

— И изучава ли ги?

— О, да.

— И?

Тя посочва рухналите „Антенки“.

— Сега го мога. Аз съм Баа̀л Шем. Мога да хаквам мозъчното стебло.

— Добре, Хуанита, виж какво, радвам се за тебе, обаче сега си имаме един малък проблем. Обкръжени сме от един милион хора, които искат да ни затрият. Можеш ли да ги парализираш всичките?

— Да — отвръща тя, — но ще умрат.

— Знаеш какво трябва да направим, нали, Хуанита?

— Да пуснем нам-шуба на Енки — отвръща тя. — Да устроим Бабел.

— Да вървим да го вземем — подканва я Хиро.

— Първо най-важното — напомня му Хуанита. — Контролната кула.

— Добре, ти се подготви да отмъкнеш плочката, аз ще превзема контролната кула.

— И как ще го направиш? Като посичаш хора с мечове?

— Да — те само за това стават.

— Да го направим обратното — казва Хуанита, става и прекосява хангара.

Нам-шубът на Енки е плочка, опакована в глинена обвивка, покрита с клинопис, еквивалентен на стикер с предупреждение. Всичко това се е разбило на десетки парчета. Повечето са останали в найлоновата опаковка, но някои са се пръснали по летателната площадка. Хиро ги събира от палубата и се връща в центъра.

Докато разреже найлона, Хуанита вече му маха през прозорците на контролната кула.

Той изважда всички парчета, които вероятно са от обвивката, и ги струпва на отделна купчинка. После събира остатъците от самата плочка в свързана група. Още не е съвсем ясно как да се подредят, а той няма време да реди пъзели. Затова се включва в кабинета си, прави им електронна снимка с компютъра и извиква Библиотекаря.

— Да, господине?

— Тази хиперкарта съдържа снимка на счупена на парчета глинена плочка. Сещаш ли се за някакъв софтуер, който може да нареди парчетата?

— Един момент, господине — казва Библиотекарят. После в ръката му се появява хиперкарта. Той я дава на Хиро. Картата съдържа снимка на наредената плочка. — Ето така изглежда, господине.

— Можеш ли да четеш на шумерски?

— Да, господине.

— Можеш ли да прочетеш тази плочка на глас?

— Да, господине.

— Подготви се да я прочетеш. И задръж за секунда.

Хиро отива при основата на контролната кула. Там има врата, зад която се вие стълба. Той се изкачва в контролната стая, странна смесица от Железния век и хай-тек. Хуанита го чака там, заобиколена от мирно дремещи „антенки“. Тя почуква по микрофона, стърчащ над комуникационно табло на сгъваемо рамо — онзи същият микрофон, в който говореше ен-ът.

— На живо за Сала — казва тя. — Давай.

Хиро включва компютъра си на звуков режим и застава до микрофона.

— Библиотекарю, прочети го пак — казва той, и от високоговорителя започва да се лее наниз от срички.

По средата Хиро поглежда Хуанита. Тя стои в отсрещния ъгъл на стаята, запушила уши с пръсти.

В основата на стълбището една „антенка“ започва да говори. Дълбоко в недрата на „Ентърпрайз“ и други заговарят. И никой не говори смислено. Празно дърдорене.

На контролната кула има външен перваз. Хиро излиза там и се вслушва в Сала. Отвсякъде се носи неясно бучене — не вълните или вятъра, а един милион освободени от веригите човешки гласове говорят на бъркотия от езици.

Хуанита също излиза да послуша. Хиро забелязва стичащата се зад ухото й червена струйка.

— Кървиш — казва й той.

— Знам. Малко примитивна хирургия — обяснява тя. Гласът й е напрегнат и притеснен. — Нося си скалпел за такива случаи.

— Какво направи?

— Пъхнах го под основата на антената и прерязах жицата, монтирана в черепа ми.

— Кога?

— Докато беше долу на полетната палуба.

— Защо?

— А ти как мислиш? — пита го тя. — За да не ми въздейства нам-шубът на Енки. Сега аз съм хакер-невролингвист, Хиро. През ада минах, за да се сдобия с тези знания. Те са част от мен. Не очаквай да се подложа на лоботомия.

— Ако се измъкнем от всичко това, ще бъдеш ли отново моето момиче?

— Естествено — отвръща тя. — А сега да се измъкваме.

62