Снежен крах

Тук има дори демони-биячи, които разкарват нежеланите елементи — сграбчват аватарите им и ги изхвърлят навън, като прилагат определени основни принципи от физиката на аватарите. Дей5ид дори е подчертал физиката на „Черното слънце“ така, че да изглежда малко гротескно — особено противните люде, преди да бъдат изритани, могат да бъдат цапардосани по главата с гигантски чукове или смачкани от падащи огнеупорни каси. Това се случва на особи с разрушително поведение, които досаждат на някоя известна личност или я записват на магнетофон и на всеки, който прилича на зараза. Което ще рече, ако персоналният ви компютър е заразен с вируси и се опитва да ги пръсне из „Черното слънце“, по-добре понаглеждайте тавана с едно око.

Хиро измърморва думата „Бигборд“. Това е името на създадена от него програма, мощно оръдие на нещатния сътрудник на ЦРК. Тя прониква в операционната система на „Черното слънце“, преравя я за информация и изплюва право пред лицето му плоска квадратна карта, по която той набързо разбира кой е тук и с кого си говори. Това са неоторизирани данни, с които Хиро не е редно да разполага. Но Хиро не е някой тъп красавец-актьор, който идва тук, за да се перчи в мрежата. Той е хакер. Ако му трябва някаква информация, той си я краде направо от вътрешността на системата — клюка екс махина.

„Бигборд“ му показва, че Дей5ид се е настанил на обичайното си място, една маса в Хакерския квадрант близо до бара. В Квадранта на кинозвездите, както обикновено, са насядали Суверени и подражатели. В Квадранта на рокзвездите днес цари оживление: Хиро забелязва, че нипонската рап звезда Суши Кей се е отбил тук. А в Нипонския квадрант висят много типове от звукозаписната индустрия. Този квадрант изглежда горе-долу като другите, ала е по-тих, масите се реят по-ниско над пода и гъмжи от кланящи се и пърхащи демони-гейши. Голяма част от тези хора вероятно принадлежат на свитата от мениджъри, пресаташета и адвокати на Суши Кей.

Хиро прекосява Хакерския квадрант, устремен към масата на Дей5ид. Разпознава много от хората тук, но, както обикновено, е изненадан и разтревожен от броя на онези, които не познава — всичките тези умни и схватливи двайсет и една годишни лица. Разработката на софтуер, също като професионалния спорт, кара трийсетгодишните мъже да се чувстват грохнали старци.

Той поглежда нагоре по пътеката към масата на Дей5ид и вижда, че приятелят му разговаря с някаква черно-бяла личност. Въпреки липсата на цветове и кофти качеството на образа Хиро я разпознава по начина, по който скръства ръце, докато говори, по който отмята косата си, докато слуша Дей5ид. Аватарът на Хиро застива на място и я съзерцава със същото онова изражение, с което съзерцаваше тази жена преди години. В Реалността той протяга ръка, взема си бирата, отпива яка глътка от шишето и я оставя да се търкаля из устата му — снопче вълни, които се блъскат една в друга в тясно пространство.

Тя се казва Хуанита Маркес. Хиро я познава от времето, когато бяха първокурсници в Бъркли и се засичаха на лабораторните занятия по физика. Когато я видя за първи път, остана с впечатление, което не се промени дълги години — че тя е от намусените недодялани читанки, които се обличат като за интервю за длъжността счетоводителка в погребално бюро. В същото време това момиче имаше език като огнепръскачка и се нахвърляше на хората в най-странни моменти. Обикновено това беше грандиозно и изпепеляващо отмъщение за някое леко нарушение на етикета, което никой друг първокурсник не би и забелязал.

Чак години по-късно, когато и двамата постъпиха на работа в Корпорация „Системи Черно слънце“, той реши уравнението докрай. По това време и той, и тя работеха над аватарите. Той работеше по телата, тя — по лицата. Тя — това беше отделът по лицата, защото никой не смяташе лицата за чак толкова важни. Те бяха само петна с телесен цвят отгоре върху аватарите. Тъкмо се беше захванала да докаже на всички, че отчаяно бъркат. Но на този етап изцяло мъжкото общество от компютърни маниаци, съставляващо властовата структура на „Системи Черно слънце“ твърдеше, че проблемът с лицата бил тривиален и повърхностен. Разбира се, това си беше чист сексизъм — от особено вирулентния тип, характерен за техничарите-мъже, които се мислят за твърде умни, че да бъдат сексисти.

Това първо впечатление от времето, когато беше на седемнайсет, не беше нищо повече от съкровената реакция на току-що излязъл от пубертета хъшлак от Армията, заживял самостоятелно преди няма и месец. Умът му си беше на място, ала той разбираше само от две неща на света — самурайските филми и „Макинтош“. От тях разбираше прекалено добре. В мирогледа му нямаше място за такива като Хуанита.