Снежен крах

Лицето на Хиро бе замръзнало в предпазливо, смаяно изражение, което Хуанита по-нататък използва пространно в работата си. Защото докато разговаряше с него, наблюдаваше лицето му и анализираше начина, по който малките мускулчета на челото му вдигат веждите и променят формата на очите му.

— Майка ми понятие си нямаше. С гаджето ми беше още по-зле — всъщност го зарязах на мига, защото това ме накара да осъзная колко ми е чужд, както и много други представители на вашата порода. — Говореше за мъжете.

— Както и да е, баба ми дойде на гости — продължи тя и погледна през рамо към картината. — Избягвах я, докато не седнахме да вечеряме. И тогава тя схвана цялата ситуация за някакви си десетина минути само като наблюдаваше лицето ми над масата. Не казах повече от десетина думи — „Подай ми тортилите“. Не зная как лицето ми е предало тази информация или що за вътрешна електрическа мрежа в ума на баба ми я е направило способна на такъв чутовен подвиг. Да кондензира факт от изпаренията на нюансите.

Да кондензира факт от изпаренията на нюансите. Хиро никога не можа да забрави как тя изговори тези думи и обзелото го чувство, когато за първи път осъзна колко умна е Хуанита.

Тя продължи:

— Всъщност, оцених всичко това по достойнство чак след десетина години, докато завършвах колежа и се опитвах да разработя потребителски интерфейс, който да предава скоростно голям обем от данни за една от онези субсидии за детеубийци — тя наричаше така всичко, свързано с Министерството на отбраната. — Измислях какви ли не сложнотии, като например опити да се имплантират електродите директно в мозъка. После се сетих за баба ми и, Бога ми, осъзнах, че човешкият ум може да поеме и обработи невероятно количество информация, стига тя да е в нужния формат. С точния интерфейс. Ако й сложиш нужното лице. Искаш ли кафе?

Тогава му хрумна тревожна мисъл: какъв ли е бил той в колежа? Пълен тъпанар ли е бил? Дали не е оставил лошо впечатление у Хуанита?

Друг младеж би се тревожил мълчешком, но Хиро не беше от тези, дето му мислят прекалено много. Затова я покани на вечеря и след като пийнаха по едно-две (тя пиеше сода), й постави въпроса:

— Мислиш ли ме за тъпанар?

Тя се разсмя. Той се усмихна, убеден, че подхвърлил хубаво, умилително, пердразполагащо към флирт лафче.

Чак след около година-две разбра, че всъщност този въпрос е бил крайъгълния камък на връзката им. Дали Хуанита мисли Хиро за тъпанар? Винаги бе имал основания да мисли, че отговорът е „да“, но девет пъти от десет тя настояваше, че е „не“. От това се пораждаха страхотни спорове и страхотен секс, драматични спречквания и страстни помирения, но в края на краищата тези бурни страсти им дойдоха много — работата ги изтощаваше — и двамата се отдръпнаха един от друг. Той се чувстваше емоционално изхабен от гадаенето какво ли мисли тя наистина за него и объркан от факта, че нейното мнение го засяга толкова дълбоко. А тя май започваше да мисли, че щом Хиро е така искрено убеден, че е недостоен за нея, сигурно знае нещо, което тя не знае.

Хиро би отдал всичко на класовата разлика, само дето родителите й живееха в Мексикали в къща с пръстен под, макар баща й да вадеше повече пари от мнозина професори в колежа. Ала класовата идея продължаваше да владее ума му — то е свързано с това да си знаеш мястото в мрежата от обществени отношения. Хуанита и техните си знаеха мястото с убеденост, граничеща със слабоумие. Хиро никога не бе знаел своето. Баща му беше старши сержант, а майка му — корейка, чийто род бе блъскал робски в мините в Нипон. Хиро не знаеше черен ли е, жълт ли е или просто военен, богат ли е, беден ли е, образован или невежа, талантлив или просто късметлия. Дори не можеше да нарече някоя част от страната свой дом, докато не се премести в Калифорния — което е горе-долу същото като да кажеш, че живееш в Северното полукълбо. В края на краищата вероятно тъкмо общата му неориентираност ги раздели.

След раздялата Хиро смени дълга поредица от предимно тъпи хубавици, които (за разлика от Хуанита) се впечатляваха от факта, че работи за високотехнологична фирма в Силиконовата долина. Напоследък му се наложи да мине на жени, които се впечатляват още по-лесно.

Хуанита практикува целомъдрие известно време, после започна да излиза с Дей5ид и накрая се омъжи за него. Дей5ид нямаше никакви съмнения относно своето място в света. Родителите му бяха руски евреи от Бруклин и от седемдесет години живееха във все същата каменна къща, в която се бяха нанесли след пристигането си от латвийското село, в което бяха живели петстотин години. С Тора в скута той можеше да проследи кръвните си връзки чак до Адам и Ева. Беше единствено дете, неизменен първенец на класа във всичко, и след като защити магистърска степен по компютърна наука в Станфордския университет, основа собствена компания горе-долу със същия зор, който баща му си даваше да наеме пощенска кутия при поредното им преместване. По-нататък забогатя и сега беше собственик на „Черното слънце“. Дей5ид винаги бе уверен във всичко.