Снежен крах

Дей5ид забелязва Хиро и с трепване на очите му подсказва, че моментът не е подходящ. Обикновено подобни неуловими жестове се губят сред системния шум, но персоналният компютър на Дей5ид е много добър, а Хуанита бе помогнала при разработването на неговия аватар — така че посланието идва като куршум, изстрелян в тавана.

Хиро се обръща и започва да обикаля бавно огромния кръгъл бар. На повечето от шейсет и четирите високи столчета са насядали хора от Индустрията от по-ниските нива, събрани по двойки и тройки, които се занимават с онова, което умеят най-добре: с клюки и интриги.

— И аз се събирам с режисьора да обсъдим сюжета. Той има вила на брега…

— Невероятна?

— Не ме шашкай.

— Чувал съм. Деби е ходила там на купон, когато беше собственост на Франк и Мици.

— Както и да е — има една сцена в началото, когато главният герой се събужда в контейнер за боклук. Идеята е да се покаже, нали разбираш, колко е паднал той духом…

— Онази налудничава енергия…

— Точно така.

— Знаменито.

— На мен ми харесва. Е, той иска да я заменим със сцена, в която пичът се шляе из пустинята с базука и гърми стари коли в изоставен склад за отпадъци.

— Майтапиш се!

— Та, седим на шибаната му веранда с изглед към плажа и той прави „Баммм! Баммм!“ — имитира я тая тъпа базука. Идеята го възбужда. И значи, тоя иска да сложи базука във филма. Но май успях да го разубедя.

— Хубава сцена. Но си прав. Базуката не е същото като контейнера за боклук.

Хиро се задържа колкото да преглътне това и продължава нататък. „Бигборд“ — промърморва той пак, извиква отново вълшебната карта, установява собственото си местонахождение и прочита името на седящия наблизо сценарист. По-късно може да се разрови из публикациите за индустрията и да разбере над какъв сценарий работи човекът, а оттам — и името на онзи тайнствен режисьор, фетишист на базуките. Тъй като целият разговор стига до него през компютъра, той току-що го е записал на аудио. По-късно може да го обработи, да преиначи гласовете и да го прати в Библиотеката с препратка към името на режисьора. Стотина гладни сценаристи ще изтеглят разговора, ще го прослушват отново и отново, докато не го запомнят наизуст и ще платят на Хиро за оказаната чест, а след няколко седмици кабинетът на режисьора ще е залят от сценарии с базуки. Бамммм!

Квадрантът на рокзвездите е осветен непоносимо ярко. Аватарите им са с такива прически, каквито рокзвездите носят само в сънищата си. Хиро го оглежда да провери дали няма някой приятел, но е пълно предимно с паразити и бивши величия. Повечето Хирови познати са бъдещи величия или поне много им се иска да бъдат.

По-лесно е да разгледаш Квадранта на кинозвездите. Актьорите обичат да идват тук, защото в „Черното слънце“ винаги изглеждат хубави като във филмите. И за разлика от баровете и клубовете в Реалността могат да дойдат тук, без да се налага физически да напускат именията си, хотелските си апартамента, скиорските си хижи, частни авиокабини и прочие. Могат да се перчат с дрешките си и да идват с приятели, без да се излагат на похитители, папараци, сценаристи-досадници, убийци, бивши съпрузи и съпруги, ловци на автографи, възбудители на процеси, фенове-психопати, брачни предложения и водещи на клюкарски рубрики.

Той става от столчето, поема отново по бавната орбита и оглежда нипонския квадрант. Пълно е с костюмирани типове, както обикновено. Някои говорят с гринговци от Индустрията. Голяма част от квадранта в задния ъгъл е скрита зад временен параван.

Пак бигборд. Хиро отбелязва кои са преградените маси и се зачита в имената. Единственото име, което веднага разпознава, е американско: Л. Боб Райф, монополистът на кабелната телевизия. Много голямо име в Индустрията, макар и да се показва рядко. Като че си е определил среща с цяла сюрия големи нипонски шефове. Хиро кара компютъра си да запамети имената им, за да може по-късно да ги сравни с базата данни на ЦРК и да установи кои са. Прилича на голямо и важно събрание.

— Таен агент Хиро! Как я караш?

Хиро се обръща. Хуанита е застанала точно зад него. Черно-белият й аватар бие на очи, но въпреки това изглежда прекрасно.

— Как си? — пита тя.

— Добре, а ти?

— Страхотно. Надявам се, че нямаш нищо против да разговаряш с мен в този грозен факсимилен вид.

— Хуанита, бих предпочел да гледам твоето факсимиле пред повечето от жените в плът и кръв.

— Благодаря ти, копеле лукаво. От много време не сме си приказвали! — отбелязва тя, все едно това е нещо кой знае колко забележително.

Тук става нещо.

— Надявам се, че ти няма да се забъркаш със Снежния крах — продължава тя. — Дей5ид не ще да ме слуша.

— Да не съм ти самото самоограничение? Аз съм точно от тия, които биха се забъркали с това!

— Зная го по-добре и от теб. Ти си импулсивен. Но си и много умен. Имаш рефлекс от боя с мечове.

— Това какво общо има с наркоманията?

— То означава, че можеш да прозреш предстоящите злини и да ги отблъснеш. Това е инстинкт — то не се учи. Щом се обърна и ме видя, лицето ти веднага прие онова изражение, „Какво става? Какво е намислила Хуанита, по дяволите?“