Снежен крах

Потеглят по широк коридор и се извиняват на всеки сантиметър, докато газят мъничките лагери на маите, будистки светилища и бяла измет, друсана с Вертиго, Ябълков пай, Фъзи Бъзи, Нартекс, Горчица и тям подобни. Подът има нужда от премитане — употребявани спринцовки, шишенца от крек, обгорели лъжици, дръжки от лули. Има и много малки тръбички, горе-долу колкото палец — прозрачна пластмаса с червено капаче в единия край. Може да са шишенца от крек, но са си с капачетата, а наркоманите не са толкова педантични, че да запушат празно шишенце. Сигурно е нещо ново, което Хиро не е чувал — макдоналдската стиропорна кутия за сандвичи сред опаковките за дрога.

Те се вмъкват през един противопожарен изход в друга част на склада, която изглежда съвсем същата като предишната (в Америка всичко изглежда еднакво, сега няма преходи). Третото шкафче отдясно е на Виталий — ситно-дребно, тринайсет на двайсет и пет, което той използва точно по предназначение: за склад.

Виталий застава пред вратата и започва с опитите да си спомни комбинацията за отключване, което включва известно количество гадаене напосоки. Най-сетне ключалката щраква и се отваря. Виталий сритва резето, отваря вратата и разчиства полукръг сред дрогаджийските партакеши. По-голямата част от шкафчето е заета от две големи четириколесни ръчни колички, накамарени с тонколони и усилватели.

Хиро и Виталий изкарват количките на товарния док, натоварват нещата във фургона и връщат празните колички в шкафчето. Технически погледнато, количките са общинско имущество, но това никой не го вярва.

Пътуването към мястото на концерта е дълго, а още повече го удължава фактът, че Виталий, отхвърляйки техноцентричния лосанджелиски възглед за вселената, в която Скоростта е Бог, обича да кара по повърхността, с около петдесет-шейсет километра в час. Трафикът също не го бива. Затова Хиро включва компютъра си в запалката и се гмурва в Метавселената.

Той вече не е свързан с мрежата чрез фиброоптичен кабел, поради което цялата му комуникация с външния свят се осъществява чрез радиовълни, а те са много по-бавни и по-ненадеждни. Няма да е практично да отиде в „Черното слънце“ — ще изглежда и ще звучи ужасно, а останалите клиенти ще го зяпат като да е черно-бял. Но няма проблем да отиде в кабинета си, защото той се генерира във вътрешността на неговия компютър, кацнал в скута му. За това той няма нужда от комуникация с външния свят.

Хиро се материализира в своя кабинет в своята спретната малка къщурка в стария хакерски квартал на самата Улица. Всичко тук е съвсем по нипонски: подът е покрит с татами. Бюрото му представлява огромна червеникава плоча от грубо издялан махагон. Сребриста разсеяна светлина се процежда през стените от оризова хартия. Панелът пред него се плъзга встрани и разкрива градина, в която има дори бълбукащо поточе. Сегиз-тогиз в него подскачат пъстърви и ловят мухи. По принцип езерцето би трябвало да е пълно с шарани, но Хиро е достатъчно американец, за да смята шараните за негодни за ядене динозаври, които кибичат на дъното и плюскат нечистотии от канализацията.

Има и нещо ново: кълбо колкото грейпфрут, идеално детайлно копие на Планетата Земя, увиснало в пространството на една ръка разстояние пред очите му. Хиро е чувал за това, но никога не го е виждал. Това е софтуер на ЦРК, наречен просто Земя — потребителският интерфейс, използван от тях, за да следят и най-дребната пространствена информация, която притежават — всички карти, сведения за климата, архитектурни планове и данни от сателитните наблюдения.

Хиро си мисли, че след няколко години, ако преуспее в разузнавателния бизнес, може би ще печели достатъчно, че да се абонира за „Земя“ и да си вземе такова чудо в кабинета. А сега ето го тук изведнъж, безплатно. Единственото обяснение, за което се сеща, е, че сигурно е подарък от Хуанита.

Но първо най-важното. Картата Бабел/Инфокалипсис все още е в джоба на аватара му. Той я изважда.

Един от панелите от оризова хартия, представляващи стените на кабинета, се плъзва встрани. Оттатък Хиро вижда голяма, слабо осветена стая, каквато преди тук нямаше — очевидно когато Хуанита е дошла, е разширила значително къщата му. В кабинета влиза мъж.

Демонът-библиотекар прилича на приятен среброкос мъж около петдесетте с яркосини очи, облечен с пуловер с остро деколте върху работна риза, с грубо тъкана вратовръзка от материя, подобна на туид. Вратовръзката е разхлабена, ръкавите — навити. Макар и да е само програма, той си има основание да е весел — може да се движи сред почти безкрайните лавици с информация в Библиотеката с пъргавината на паяк, танцуващ по обширна паяжина от препратки. Библиотекарят е единственият софтуер на ЦРК, по-скъп даже и от Земята — единственото, което той не може да прави, е да мисли.

— Кажете, господине — казва Библиотекарят. Ведър е, без да е противно закачлив. Сключва ръце зад гърба си, поклаща се леко напред на пети и вдига очаквателно вежди над очилата си.

— Бабел е град във Вавилон, нали?