Снежен крах

Скоро той чува приближаващата се ветеринарна линейка. Добрият ветеринар ще дойде и ще му помогне да се почувства по-добре.

Той отново започва да лае. Разказва на всички останали кученца как лошите непознати са дошли и са го ранили. И колко горещо е било навън в двора, докато е лежал. И как доброто момиче му е помогнало и го е отнесло обратно в хладната му къщичка.

Точно пред Хонконгския франчайз Уай Ти забелязва черна лимузина, която от известно време е спряла там. Не й трябва да поглежда номерата, за да разбере, че е Мафията. Само Мафията кара такива коли. Прозорците са затъмнени, но тя знае, че някой вътре я следи. Как го правят? Виждаш тези лимузини навсякъде, но никога в движение, никога на път. Тя дори не е убедена, че имат мотори.

— Добре, извинявай — казва Хиро. — Аз ще си гледам моята работа, но сме партньори за всички сведения, които изкопаеш. Ще делим по равно.

— Става — съгласява се тя и се качва на скейтборда.

— Обаждай се, когато решиш. Имаш визитката ми.

— Хей, тъкмо ме подсети. На визитката ти пише, че се занимаваш с МФМ софтуер.

— Така е. Музика, филми и микрокод.

— Чувал ли си за Виталий Чернобил и „Стопените“?

— Не — това група ли е?

— Да — най-великата група! Трябва да я чуеш, друже — те ще са новите най-велики!

Тя излиза на шосето и се лепва за едно ауди с номера на Разцъфналите ливади. То трябва да я откара у дома. Мама сигурно си е легнала — преструва се, че спи и се тревожи.

На половин пряка от входа на Разцъфналите ливади тя се откача от аудито и хлътва в един Макдоналдс. Влиза в дамската тоалетна. Тоалетната е с окачен таван. Качва се върху седалката на третия клозет, повдига една от плочките на тавана и я избутва настрани. Оттам изпада памучен ръкав с фин флорален десен. Тя го дръпва и измъква навън целия ансамбъл — блузата, плисираната пола, бельото от „Викис“, кожените обувки, огърлицата и обеците, та чак и смотаната дамска чанта. Сваля комбинезона на РадиКС, смачква го на топка, пъхва го вътре в тавана, слага обратно плочката. После облича ансамбъла.

Сега изглежда точно както изглеждаше сутринта, докато закусваше с мама.

Отнася скейтборда си по улицата към Разцъфналите ливади, където е законно да носиш дъска, но не и да я слагаш на цимента. Показва паспорта си на граничния пост, извървява четиристотин метра по чисто новите тротоари и влиза в къщата. Лампата на верандата свети.

Мама седи в кабинета пред компютъра си, както обикновено. Мама работи за Федералните. Федералните не изкарват много пари, но трябва да бачкат здравата, за да демонстрират лоялност.

Уай Ти влиза и поглежда майка си, прегърбена на стола, подпряла бузи с ръце, все едно позира, с вдигнати нагоре крака по чорапи. Носи ужасни евтини Федерални чорапи, които приличат на изтривалка, а когато ходи, бутовете й се търкат един в друг под полата и стържат. На масата има хладилна чанта с висока мощност, пълна с вода, която преди два часа е била лед. Уай Ти поглежда към лявата ръка на мама. Навила е ръкава си, за да се вижда прясната синина точно над лакътя, където слагат превръзката за измерване на кръвното налягане. Седмичният Федерален тест с полиграф.

— Ти ли си? — провиква се мама, неосъзнала, че Уай Ти е в стаята.

Уай Ти се връща в кухнята, за да не изненада майка си.

— Да, мамо — извиква тя в отговор. — Как ти мина денят?

— Уморена съм — отвръща мама. Винаги така казва. Уай Ти вади бира от хладилника и започва да пълни ваната с гореща вода. Водата шурти шумно и това я отпуска — също като генератора за бял шум на маминото нощно шкафче.

13

Нипонският бизнесмен, насечен на парчета, се въргаля по пода на „Черното слънце“. За изненада (той изглежда толкова истински, когато е цял) през пресните разрези, нанесени от меча на Хиро по тялото му, не се вижда никаква плът, кръв или органи. Той не е нищо повече от тънка епидермална черупка, невероятно сложна надуваема кукла. Но въздухът не издиша от него, той не се спихва — можете да погледнете вътре в отверстието от разреза с меч, и вместо кости и месо ще видите гърба на кожата от другата страна.

Това съсипва метафората. Аватарът не се държи като истинско тяло. Което напомня на всички редовни клиенти на „Черното слънце“, че живеят в измислен свят. Хората мразят да им се напомня това.

Докато Хиро пишеше алгоритмите за бой с мечове в „Черното слънце“ — код, по-късно възприет в цялата Метавселена — той откри, че не съществува сносен начин да се справиш с последствията. Аватарите не умират. Нито се разпадат. Създателите на Метавселената не бяха достатъчно зли и мрачни, че да предвидят подобна нужда. Но целият смисъл на боя с мечове е в това да посечеш някого и да го убиеш. И така, наложи се Хиро да скалъпи нещо, за да не бъде Метавселената осеяна с времето от неподвижни разчленени аватари, които не се разлагат.