Снежен крах

Така че първото нещо, което се случва, след като някой загуби в бой с мечове, е, че връзката на компютъра му с глобалната мрежа, каквато представлява Метавселената, се прекъсва. Веднага го изхвърлят от системата. Това е най-близката симулация, която може да предложи Метавселената, но тя само страшно ядосва потребителя.

При това той открива, че няколко минути той не може да се върне обратно в Метавселената. Не може да се регистрира отново. Така е, защото неговият аватар, разчленен, все още се намира в Метавселената, а по правило твоят аватар не може да съществува на две места едновременно. Така че потребителят не може да се върне, докато не са ликвидирали аватара му.

За ликвидирането на накълцаните аватари се грижат Гробищните демони — ново свойство на Метавселената, което Хиро се наложи да измисли. Те са дребни и подвижни, обвити в черно като нинджи — дори и очите им не се виждат. Действат безшумно и експедитивно. Още докато Хиро се дръпва от насеченото тяло на бившия си противник, те изскачат от невидими люкове в пода на „Черното слънце“ от пъкъла долу и се юрват към поваления бизнесмен. Само след секунди вече са напъхали телесните части в черни торби. После слизат обратно надолу през тайните си люкове и се загубват из секретните тунели под пода на „Черното слънце“. Чифт любопитни клиенти се опитват да ги последват, мъчат се да отворят със сила люковете, но пръстите на аватарите им не напипват нищо освен гладка матова чернота. До системата от тунели имат достъп само Гробищните демони.

А и Хиро, между другото. Но той рядко я използва.

Гробищните демони ще отнесат аватара на Кладата — вечен подземен огън под центъра на Черното слънце, и ще го изгорят. Веднага щом пламъците го погълнат, аватарът ще изчезне от Метавселената и неговият собственик ще може да влезе както обикновено, като си създаде нов аватар, за да се разкарва из нея. Но се надяваме, че следващия път ще бъде по-предпазлив и любезен.

Хиро оглежда кръга от ръкопляскащи, свиркащи и викащи аватари и забелязва, че те избледняват. Сега цялото „Черно слънце“ изглежда като прожектирано върху марля. От другата страна на марлята прозират ярки светлини, които разсейват образа. После образът изчезва напълно.

Хиро маха очилата си и се озовава на паркинга пред склада с гола катана в ръце.

Слънцето току-що е залязло. Двайсетина души са го наобиколили отдалече, скрити зад паркираните коли и очакват следващия му ход. Повечето са доста уплашени, но неколцина са просто развълнувани.

Виталий Чернобил е застанал на прага на жилището им. Прическата му е осветена отзад. Тя е вкаменена с помощна на яйчен белтък и други протеини. Тези вещества отразяват светлината и разхвърлят наоколо мънички спектрални частици — взривена с осколочна бомба дъга. В момента компютърът на Хиро прожектира върху гъза на Виталий миниатюрен образ на „Черното слънце“. Виталий се олюлява от крак на крак, все едно да застане и на двата едновременно е твърде сложна задача по това време на денонощието и не е избрал от кой точно от двата да се възползва.

— Пречиш — казва Хиро.

— Време е да тръгваме — подканя го Виталий.

— Ти ли ми разправяш, че било време да тръгваме? От един час те чакам да се събудиш!

Хиро се приближава и Виталий оглежда неуверено меча му. Очите на украинеца са сухи и червени, а долната му устна е окичена с шанкър колкото мандарина.

— Победи ли в боя с мечове?

— Разбира се, че победих в шибания бой с мечове — отговаря Хиро. — На мечове съм най-великият в света.

— А и си писал програмата.

— Да бе, и това — потвърждава Хиро.

Когато Виталий Чернобил и „Стопените“ пристигнаха в Лонг Бийч с един от онези отвлечени бивши съветски бежански товарни самолети, те се заловиха да претърсват цяла южна Калифорния за железобетонни пространства, също така огромни и пусти като онези, които бяха зарязали в Киев. Не че ги гонеше носталгия. Имаха нужда от подобна среда, за да упражняват изкуството си.

Река Ел Ей беше тъкмо мястото за това. Имаше и хубави надлези в изобилие. Трябваше само да проследят скейтърите до тайните места, отдавна открити от тях. Трашърите и ядрените фъз-гръндж колективи виреят в една и съща среда. Тъкмо нататък са се запътили сега Виталий и Хиро.

Виталий има един много стар „Фолксваген Ванагон“ от онези с подвижния покрив, който го превръща в импровизирана каравана за лагеруване. Навремето той живееше в него — паркираше го на улицата или в някой от франчайзите „Дремни и продължи“, но после срещна Хиро Протагонист. Сега собствеността над фургона е спорен въпрос, защото Виталий дължи на Хиро повече пари, отколкото струва той, технически погледнато. Така че го ползват и двамата.

Те изкарват колата от другата страна на склада — надуват клаксона и мигат с фаровете, за да пропъдят стотина дечица от товарния док. Това тук не ви е място за игра, дечица.