Читаем Снежен крах полностью

Той отрязва пътя на кукленска количка, на семеен микробус, маневрира покрай съседното „Купи и отлети“ и навлиза в „Коза Ностра Пица“ №3569. Огромните тлъсти контактни пластири недоволстват, квичат, но се задържат върху патентования паваж със силно сцепление на корпорация „Феърлейнс“ и го вкарват в улея. Това е хубаво, това за него означава висок оборот, бързо действие — давай, давай. Докато спира със скриптене, електромеханичният люк отстрани на колата му вече се отваря, за да разкрие празните жлебове за пици. Вратата щраква и се сгъва обратно като бръмбарово крило. Жлебовете чакат. Чакат горещи пици.

Чакат ли, чакат. Деливераторът надува клаксона. Нещо не е наред.

Прозорецът се отваря. Това не бива да се случва. Можете да погледнете папката на „Коза Ностра Пица университет“ и да прегледате цитата за прозорец, улей, експедиция. Там са описани всички процедури за този прозорец — включително, че не бива никога да се отваря. Освен ако нещо не се е объркало.

Прозорецът се отваря и — седнали ли сте? — от него бълва дим. Деливераторът чува нестройно жужене сред металния ураган, носещ се от уредбата, и разбира, че това е аларменият сигнал за дим, идващ от вътрешността на сградата.

Заглушителят на стереоуредбата. Потискаща тишина. Тъпанчетата му се разгъват. Прозорецът бръмчи от писъка на алармата. Колата бездейства и чака. Люкът е стоял отворен прекалено дълго — по електрическите контакти в дъното на жлебовете за пици полепват замърсяващи вещества от атмосферата и ще се наложи да ги чисти извънредно. Всичко върви точно както не трябва според папката, определяща всички ритми във вселената на пиците.

Вътре един абхазец с телосложение на футболна топка търчи насам-натам, разтворил папка. Използва резервната си шапка като клин, за да й пречи да се затвори. Тича с походката на човек, носещ яйце в лъжица. Крещи на абхазки диалект. Всички управители на франчайзите на „Коза Ностра Пица“ в тази част на Долината са абхазки имигранти.

Не прилича на сериозен пожар. Деливераторът веднъж е попадал на истински пожар във Фермите на Меривейл — нищо не се виждаше от пушека. Това беше то: пушек, бълващ отникъде, чат-пат на дъното — оранжеви светлинни проблясъци, като гореща мълния високо в облаците. Този пожар не е такъв. Той е от онези, които пускат дим, колкото да задействат алармите. И с тия глупости му губят времето.

Деливераторът натиска продължително клаксона. Абхазкият мениджър се приближава до прозореца. Би трябвало да използва интеркома за разговори с шофьорите — може да каже каквото си ще и то веднага ще изпиука в колата на Деливератора. Но не, той трябва да разговаря с него очи в очи, все едно Деливераторът е някакъв шибан каруцар. Лицето му е зачервено, поти се, очите му се подбелват, докато се мъчи да се сети за думите на английски.

— Пожар. Малък — отронва той.

Деливераторът не отговаря нищо. Защото знае, че всичко това се записва на видео. После записът ще бъде изпратен в „Коза Ностра Пица университет“, където ще бъде анализиран в научна лаборатория по пица мениджмънт. Ще го показват на студентите в Пица университета — може би тъкмо на онези студенти, които ще заменят този тук, след като го уволнят като учебникарски пример за начин да си прецакаш живота.

— Нов работник… сложил обяд в микровълнова… вътре фолио… бум! — обяснява управителят.

Абхазия е била част от шибания Съветски съюз. Новопристигнал емигрант от Абхазия, опитващ се да работи с микровълнова печка — това е все едно дълбоководен тръбен червей да извършва мозъчна операция. Откъде ги намериха тия? Няма ли американци, които да могат да опекат една смотана пица?

— Дай една пица — казва Деливераторът.

Думата „пица“ връща рязко типа в днешния век. Той затръшва прозореца и потушава безмилостното врещене на алармата.

Нипонски робот-ръка изважда пицата навън и я пъха в горния жлеб. Люкът се затваря над нея.

Докато Деливераторът излиза от улея, набира скорост, проверява адреса, изписан върху предното стъкло и решава дали да завие надясно или наляво, то се случва. Уредбата му пак замлъква — по команда на бордовата система. Лампите в кабината светват в червено. Червено. Зумерът забръмчава. Светодиодните цифри на предното стъкло, повтарящи онези върху кутията на пицата, проблясват: 20.00.

Току-що са пробутали на Деливератора пица, изпечена преди цели двайсет минути. Той проверява адреса — дотам има двайсет километра.

<p>2</p>

Деливераторът неволно надава рев и надува газта. Емоциите му подсказват да се върне и да убие онзи управител — да извади мечовете от багажника, да се гмурне като нинджа през малкото прозорче, да го проследи през хаоса и блъсканицата между микровълновите печки и да се сблъскат в кулминационен нагъл апокалипсис. Но същото си го мисли и когато някой го изпревари на шосето, ала никога не го е правил наистина — засега.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология