Собствено правосъдие

— С него сме само приятели. Не е длъжен да споделя всичко с мен.

— Защо напуснахте къщичката?

— Писна ми да живея сред мъртъвци.

— И не знаете нищо за Стоун, така ли? Може би ви е предупредил, че минава в нелегалност?

— Защо да го прави?

— Вие ми кажете.

— Как да ви кажа нещо, което не се е случило?

— Според мен вашият приятел бяга.

— От какво?

— Е, достатъчно — изправи се Нокс. — Ушите ми писнаха от лъжи. Както вече казах и на Форд, ще поддържаме връзка. Не се опитвайте да напуснете града, защото това ще ме направи много нещастен.

След тези думи се обърна и излезе.

20

Маклин Хейс не изглеждаше особено доволен. Двамата с Нокс седяха пред камината в библиотеката на една луксозна къща в центъра на Вашингтон, строена в края на XIX век. Хейс имаше свободен достъп до нея двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Явно кралете на шпионажа се радваха на скъпи привилегии.

— Значи днес си разпитал всички обичайни заподозрени, но нямаш напредък, а?

— Това не са рутинни действия, сър. Разиграх цяла пиеса пред всеки един от тях, с изключение на Рубън Роудс, но ще стигна и до него. Всички лъжеха. Знаят повече, отколкото признават. Което от моя гледна точка все пак е напредък. В даден момент все някой ще допусне грешка и тогава ще осъществим пробива.

— Дълбоко се съмнявам, че нашият човек им е оставил маршрута си.

— Аз също, но Кар е лоялен към приятелите си. Успеем ли да ги заковем заради нещо, което ги заплашва със затвор, той може би ще излезе на светло.

— Искаш да кажеш, че ще хукне да ги спасява? Наистина ли вярваш в подобен вариант, Нокс?

— Научих много за него. Запознах се с кариерата му, разговарях с приятелите му. Да, напълно е възможно. Какво ни пречи да опитаме?

Хейс допи виното си и насочи поглед към огъня.

— Ще бъда откровен с теб, Нокс — каза той. — Надявам се това да ти е от полза и да не се отегчиш много.

— Съмнявам се, че човек като вас може да ме отегчи, сър. Освен това копнея за достоверна информация.

Хейс се престори, че не забелязва ухапването.

— Кар несъмнено е убиец — започна той. — В онази нощ той наистина е бил в Центъра за посетители на Капитолия. Знаем, че именно той е ликвидирал Грей и Симпсън. Тази част е ясна, но останалото не е.

— А аз най-сетне ще чуя ли останалото?

Хейс се изправи и този път си наля скоч, след което застана пред огъня. Гледайки високата му фигура на патриций в костюм с елек, снежнобялата коса, квадратната челюст и проблясващите очи, Нокс изпита чувството, че участва в холивудски шпионски филм.

Каква е обичайната фабула? О, да. Умни, изискани и патриотични мъже, завършили най-добрите колежи, благородно отдават всичките си сили за сигурността на своята страна, докато разхождат скъпите си костюми от „Брукс Брадърс“, преспиват с всички красавици и замислено подръпват от лулите си, изпускащи ароматен дим. Високо, високо над нищожните простосмъртни. Като мен. Като Джон Кар. Нищожните простосмъртни.

Е, това са фантазии, разбира се, бързо се осъзна той. Шпионажът бе гаден бизнес. Участниците в него задължително трябваше да нагазят в калта и мръсотията също като противниците си. Тук важеше едно-единствено правило: правила няма. Не, всъщност не беше точно така. Имаше едно правило. Хората като Маклин Хейс винаги оставаха над нещата. Недосегаеми. Но и това правило не бе абсолютно. Картър Грей го доказваше. Джон Кар беше успял да го дръпне долу, в калния окоп.

Браво на теб, Джон.

— За нещастие Кар вероятно разполага с информация, а може би и с доказателства за някои действия на правителството, предприети в деликатен момент — продължи Хейс. — Обръщам ти внимание, че ако се разрови миналото, може да изпаднем в доста неловка ситуация. Убеден съм, че Грей също си е давал сметка за този риск, поради което се е опитал да спипа Кар. Но, както ни е известно, Кар го е изпреварил.

— Казано иначе, той ни държи с нещо, което не трябва да стига до съда?

— Винаги съм харесвал твоята проницателност, Нокс — усмихна се Хейс. — Тя ни спестява толкова време.

— Аз не съм наемен убиец, сър. Вие ми заповядахте да го открия и аз ще направя всичко възможно да изпълня заповедта. Но нищо повече.

— Това е напълно достатъчно. За останалото ще се погрижат други.

— Подозирам, че Кар е твърде умен, за да пропусне този факт. Най-вероятно е подредил нещата така, че насилствената му смърт да доведе именно до неприятните разкрития, от които се притеснявате. Може би пакет с документи до редакцията на „Ню Йорк Таймс“, който ще се получи там в момента, в който някой куршум му пръсне мозъка?

— Открий го, Нокс. Вярвам, че ще го убедим в безсмислеността на подобни действия.