Собствено правосъдие

— Чували ли сте за Планината на смъртта? Познато ли ви е името на безследно изчезналия агент на ЦРУ Том Хемингуей? Знаете ли нещо за веществените доказателства, които вашият приятел Стоун е предал на Картър Грей? Чували ли сте за бивша руска шпионка на име Леся?

Разбира се, отговорът на тези въпроси беше положителен, но Алекс дори не си помисли да отвори уста. Признанията нямаше да му донесат нищо добро.

— Приемам мълчанието ви за положителен отговор.

— Оливър помогна за разкриването на шпионска мрежа, действаща в района на Вашингтон. Вероятно знаете, че в нея беше замесен и един от вашите служители. За своите заслуги Стоун беше поздравен лично от директора на ФБР.

— Браво на него. Но това едва ли ще му помогне, когато бъде заловен и изправен пред съда по обвинение в две предумишлени убийства.

— Какво по-точно искате от мен?

— Искам да зная какви въпроси ви е задал Нокс и какво сте му отговорили.

— Защо не попитате него? Убеден съм, че всичко е подробно описано в съответния рапорт и… — Алекс изведнъж млъкна и се втренчи в неканения гост: — Всъщност знаете ли къде е агент Нокс?

— Не съм тук, за да отговарям на въпроси, а да ги задавам — отсече Хейс. — Предполагам, че вече са ви предупредили да ми окажете пълно съдействие.

В рамките на две минути Алекс предаде разговора си с Нокс.

— И това е всичко, така ли? — разочаровано промърмори Хейс. — Май трябва да изпратя Нокс на опреснителни курсове за водене на разпит.

— Той ме предупреди, че ще се върне с нови въпроси — каза Алекс, замълча за миг и с едва доловима ехидност добави: — Ако това стане, непременно ще му кажа, че го търсите.

— Един съвет — изправи се Хейс. — Ако разбера, че и една дума от това, което ми казахте тази вечер, не отговаря на истината или пък че сте пропуснали нещо, със сигурност ще получите възможност да калите волята си в единичната килия, която ви очаква в Замъка.

— Замъка ли? Имате предвид военния затвор в Левънуърт, но аз не съм военен.

— Там лежат и осъдените за престъпления срещу държавата. Но за да отговоря откровено на въпроса ви, бих добавил, че вие ще бъдете това, което реша аз.

Алекс си даде сметка, че е затаил дъх, едва когато вратата се захлопна зад Хейс. Шумно изпусна въздуха от гърдите си, усещайки как краката му омекват. Май напразно беше отказал да се включи в акцията на клуб „Кемъл“ за спасяването на Оливър, защото по всичко личеше, че и без нея го чака затвор.

Телефонът отново иззвъня. Сигурно пак беше шефът, за да изрази недоволство от току-що проведения разговор или пък да му съобщи, че временно го отстранява от длъжност.

Оказа се, че греши. Изписаният номер му беше непознат.

— Агент Форд? Името ми е Мелани Нокс и съм дъщеря на агент Джо Нокс. Къщата му е разбита, а аз не мога да се свържа с него. Единственото, което открих, е вашето име и телефонен номер.

— Кога за последен път се чухте с него? — попита Алекс, изчака отговора и поклати глава. — Аз разговарях с него преди това и оттогава не съм го чувал. Извикайте полицията, предполагам, че става въпрос за обир.

— Не липсва нищо ценно. Двата му сейфа са недокоснати.

— Не знам как да ви помогна.

— За какво разговаряхте?

— Боя се, че не мога да ви кажа.

— Агент Форд, аз наистина се безпокоя за баща си. При последния ни разговор той звучеше така, сякаш… хм… разговаряме за последен път. Мисля, че има сериозни неприятности.

Може би в това се криеше причината за посещението на Хейс. Вярното куче се бе отклонило от следата и старецът действаше на сляпо.

— А вие разбрахте ли къде горе-долу се намира?

— Спомена, че бил на запад оттук, някъде в дълбоката провинция. Аз започнах да го поднасям на тема терористи, а той отвърна, че нищо не се знае.

— Това не е по моята част, мис Нокс.

— Вижте, аз съм адвокат в голяма кантора и имам достатъчно връзки. Баща ми никога не говори за работата си, но тя едва ли има нещо общо с Държавния департамент. Убедена съм, че е само прикритие. Можете ли да потвърдите поне това? Моля ви!

Алекс се поколеба няколко секунди, но после отстъпи пред искреността й.

— Доколкото мога да преценя, баща ви работи като разследващ агент в ЦРУ. Или поне е свързан с него.

— Разследва нещо важно?

— Да, достатъчно важно. Издирва един човек, който не желае да бъде открит.

— Опасен ли е този човек?

— Такива се повечето хора, които не желаят да бъдат открити.

Стори му се, че в слушалката прозвуча въздишка на отчаяние.

— Какво да правя? — простена тя. — Мама почина, а брат ми е морски пехотинец в Ирак. Моля ви, агент Форд, кажете ми какво да правя. Не познавам други хора, с които бих могла да се посъветвам.

Алекс мълчеше с отнесен поглед. Двайсетте години в Сикрет Сървис сякаш се изтриха от паметта му. Вероятността това да се превърне във факт беше доста голяма, ако Хейс изпълнеше заканите си. Защо седеше и чакаше атомната бомба да се взриви над главата му?

— Дайте ми телефон, на който мога да ви открия по всяко време — каза най-сетне той. — Ще се поразровя малко, пък дано открия нещо.