Собствено правосъдие

— Казах му да го направи. Познавах Деби, беше чудесно момиче и много му подхождаше. А той ме помоли да им стана кум.

— Това ми звучи така, сякаш сте изгладили търканията си.

— Никога не сме имали истински търкания. Бяха просто глупости.

Дани замълча, а Стоун се облегна назад. Мракът зад прозореца бързо се сгъстяваше.

— Видях те да плачеш на гроба на Деби — рече след известно време Стоун. — Ще ми разкажеш ли нещо повече?

— Няма какво да разказвам! — рязко вдигна глава Дани. — Беше ми мъчно за нея. Да не говорим за Уили, който беше съсипан.

— Но ти знаеш кой я е убил, нали?

— Ако знаех, щях да кажа на Тайри.

— Наистина ли?

— Уморен съм, човече. Искам да спя.

— Сигурен ли си, че няма какво да ми кажеш?

— Толкова сигурен, колкото че лежа в скапаното легло.

Стоун се върна в стаята си, но не легна. Нещо го човъркаше и не му даваше покой. Нещо, което беше видял или чул, а може би и двете. И което никак не се връзваше.

Разсеяно извади телефона на Дани и отново отвори списъка с имената. Може би чрез него щеше до получи отговор на въпроса защо момчето не желае да му разкаже какво се е случило. Но не откри нищо.

Механично продължи да натиска бутоните, ровейки из паметта на апарата. Изведнъж на екрана се изписа едно-единствено име, придружено от телефонен номер. Тайри. Но цифрите бяха различни от тези, които му беше продиктувал шерифът. Набра го и притисна телефона до ухото си. След няколко позвънявания чу мъжки глас:

— Дани?

Стоун бързо изключи. Наистина беше Тайри, веднага го позна. Но защо Дани разполагаше с личния номер на шерифа? И защо, ако той наистина беше секретен, просто не го бе запомнил? Защо го бе вкарал в паметта на телефона си, където всеки можеше да го намери? Отново се върна на списъка. Той съдържаше домашния телефон на Аби и този на ресторанта — номера, които Дани би трябвало да знае наизуст. Подчинявайки се на внезапен импулс, той набра Аби и й разказа за разговора си със сина й, пропускайки току-що направеното откритие.

— Дани има ли проблем със запомнянето на числа?

— О, да. Още от гимназията. Лекарите бяха на мнение, че се дължи на контузиите от футбола. Опитах се да го откажа да играе, но той не искаше и да чуе. След контузията в коляното беше страшно разстроен, че не може да играе в някой университетски отбор. Защо питаш?

— Просто така. Вероятно защото нямам какво да правя.

Малко след като приключи разговора, дочу някакво тътрене. Вдигна глава точно навреме, за да види как един санитар минава по коридора, бутайки пред себе си купчина кашони. Гледката предизвика необичайна реакция в съзнанието му.

Шейсет, а не осемдесет. Черна кал вместо нормалната червеникава глина. Миньорите, които още по тъмно напускат града и се отправят към клиниката за всекидневната порция метадон.

На пръв поглед спонтанен проблясък, но Стоун добре знаеше, че не е така. Това нещо се беше въртяло в подсъзнанието му достатъчно дълго и най-после беше изскочило на повърхността.

Извади плика от шкафчето и се преоблече в чисти дрехи.

— Хайде, трябва да е някъде тук — нетърпеливо промърмори той, опипвайки дъното на плика.

Ръцете му най-сетне напипаха пистолета, който беше взел назаем от Аби. Затъкна го в колана си и го прикри с ризата. Миг по-късно вече надничаше през вратата. Изчака сестрите да се приберат в стаята си и изтича по коридора. Времето за раздаване на лекарства наближаваше и бягството му щеше да бъде разкрито съвсем скоро.

Нямаше как да знае, че сестрите ще намерят празна и стаята на Дани. Един час по-рано младежът беше успял да заблуди пазача си и да се измъкне от болницата. Така както си беше с подутините и кървавите драскотини.

57

Нокс влезе в Дивайн без никаква представа какво го очаква. Беше късно, градчето тънеше в мрак. Само по главната улица светеха няколко лампи. Пое бавно напред, оглеждайки тротоарите. Но Джон Кар едва ли го чакаше на някой ъгъл. Подмина малкия ресторант с табела „При Рита“. Малко по-нататък зърна тъмната в този час сграда на съда и шерифската служба до нея. Запита се дали да не събуди местните представители на реда и да потърси помощта им, но после се отказа. В предишното градче те бяха съвсем безполезни. Този път щеше да използва друг подход.

Напусна главната улица и пое на изток. Поне така сочеше компасът в колата му. Вътрешното му чувство за ориентация отдавна се беше изключило от безкрайната въртележка по тесните пътища на Апалачите.

Намали скоростта в момента, в който видя останките от някаква каравана. Отначало реши, че е станала жертва на торнадо, но после забеляза, че околните дървета бяха непокътнати. Спря и слезе от джипа, решил да разгледа мястото по-подробно.

Разпръснатите наоколо почернели и надробени останки на подвижния дом без съмнение сочеха за експлозия. Доста странно. Е, това съвсем не означаваше, че Джон Кар е някъде наблизо, но гледката наистина беше необичайна.