Собствено правосъдие

— Трудно е да се каже. Стеснихме кръга до четири планински градчета в района и се надяваме да не сме сгрешили. Вече проверихме две от тях, в момента пътуваме към третото.

— Кейлъб и Рубън са с теб, нали?

— Естествено. Забрави ли, че ние сме клуб „Кемъл“?

— По-скоро каквото остана от него.

— Прав си. Напоследък членовете ни окапват. Някои ни напуснаха доброволно, а други бяха принудени.

— Анабел, опитвам се да ви помогна, разбираш ли? Дори с това обаждане се излагам на огромен риск.

— Никой не те е молил да поемаш рискове, Алекс. Защо просто не се върнеш към хубавата си сигурна работа на федерален агент?

— А аз се питам какво е това у теб, което ме кара да побеснявам!

— Може би момичешкото ми излъчване?

— Е, добре, момиченце. Хубаво си набий в главата това, което ще ти кажа. Ако Нокс наистина действа на своя глава, значи, се е превърнал в мишена за Хейс точно като Оливър. Хейс ще им види сметката без никакво колебание, а също и на всеки, който се случи наблизо.

— Ние тримата сме готови да поемем този риск.

— За теб съм сигурен. Но направи ли си труда да попиташ и останалите?

— Няма нужда да ги питам. Достатъчен е фактът, че са до мен. За разлика от някои други хора…

Кейлъб я погледна изнервено.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Алекс.

— Много ти благодаря — отвърна Анабел и прекъсна връзката.

— Разговорът май не беше от приятните — подхвърли Кейлъб.

— И така може да се каже.

— За какво става въпрос?

— Чакай малко. Ето го и Рубън.

Едрият мъж размахваше ръце от банкета на тъмния път. Спряха до него и няколко минути по-късно древният мотоциклет потъна в търбуха на микробуса. Отново потеглиха. Анабел им предаде разговора с Алекс Форд. Лицето на Рубън пребледня при споменаването на Хейс.

— Маклин Хейс?

— Да, познаваш ли го?

— Служил съм под неговото командване във военното разузнаване — кимна Рубън. — Участвал съм в мисии по различни части на света, където този доблестен генерал е известен с лекотата, с която зарязва бойците си на произвола на съдбата. Случи се така, че станах един от тях. Но той винаги излизаше чист. Това е една от причините да заема този пост в момента.

— По всичко личи, че вече издирва не само Оливър, но и Нокс.

— Значи именно тоя тип е решил да отстрани Оливър — бавно промълви Рубън.

— Но ние сме с известна преднина — подхвърли Анабел, забелязала разстроеното лице на приятеля си. — А ти имаш всички шансове да си уредиш сметките с него.

— Маклин Хейс не е човек, с когото можеш да си уредиш сметките, Анабел — мрачно отвърна Рубън. — Зад гърба си има огромна армия, а душата му е по-черна от катран. Дяволски коварен и умен тип, който никога не губи.

— Ние можем да го победим, Рубън.

— Но първо трябва да разберем дали Нокс действително бяга от него, както твърди Алекс — обади се Кейлъб. — Защото, току-виж, се оказало, че двамата все още са заедно в издирването на Оливър. Може би посещението на Хейс при Алекс е само номер, за да приспи нашата бдителност.

— Няма логика, Кейлъб! — сопна се Анабел.

— Има. Поне толкова, колкото и в идеята да обикаляме страната с надеждата да открием Оливър, въпреки че и ЦРУ прави същото. Въпросът ми е: дали вярваме, че ще победим в тази игра? И какво ще правим, ако все пак първи го намерим? Нима ще успеем да го скрием от тази армия, която го издирва? Мисля, че не сме чак толкова големи експерти.

— Аз съм! — отсече Анабел.

— Хубаво, ти си. Но не и аз. Да речем, че успеем да скрием Оливър. После какво? Връщам се на работа в библиотеката, но нямам обяснение за отсъствието си. Нали всички ще скочат отгоре ми? — Очите му се спряха върху Рубън. — Ако започнат да ме изтезават, ще изпея и майчиното си мляко. Не съм толкова наивен да си въобразявам, че ще издържа. А след това ме чака доживотен затвор. Страхотно, няма що!

— Защо изобщо дойде с мен, след като мислиш така? — гневно попита Анабел.

— Дойдохме, защото обичаме Оливър и искаме да му помогнем — отвърна вместо него Рубън.

— И ти ли промени мнението си?

— Не е толкова просто, Анабел.

— Напротив, Рубън, много е просто! — гневно извика Анабел. — Въпросът си остава същият. Значи отговорът ви се е променил.

Седнала между тях, тя ги изгледа един по един.

— Какво правим сега? Искате да се откажете, така ли? Добре, махайте се! Нямам нужда от вас!

Рубън и Кейлъб се спогледаха виновно.

— Спри колата, Кейлъб! — каза Анабел. — Искам да сляза.

— Защо не се успокоиш? — повиши тон Рубън.

— Няма да се успокоя! Не мога да повярвам, че и вие, и Алекс сте едни страхливци, които…

— Я млъквай! — изрева Рубън.

Тя го погледна така, сякаш я беше зашлевил. И наистина го беше изкарала от кожата му.