Собствено правосъдие

Онзи, който беше стрелял, разгърна портфейла на Нокс. Разгледа документите му, взря се в лицето му и с недоумение поклати глава. После извади портативна радиостанция и приглушено съобщи:

— Имаме сериозен проблем.

Разговорът трая около минута, после радиостанцията се върна в калъфа си на колана на мъжа.

— Тук ли ще ги убием? — попита го един от групата.

— Не! Първо трябва да изясним нещата. Вържете ги!

След секунди Стоун и Нокс бяха майсторски вързани заедно и пренесени до един от пикапите, които чакаха на коларския път. Хвърлиха ги по очи в каросерията и пикапът потегли начело на колоната. Пет минути по-късно свърна от пътя и спря на някаква поляна, разпръсквайки кал изпод колелата.

Разнесе се бръмчене. Стоун го чу преди Нокс.

— Хеликоптер.

Машината се приземи на няколко метра от пикапа.

Вятърът от витлото беше толкова силен, че пленниците едва се задържаха на крака, докато ги водеха към кабината. В нея се качиха и двама мъже и хеликоптерът излетя.

— Къде отиваме? — попита ги Нокс, но те останаха безмълвни. Извърна се към Стоун. — Някакви идеи?

Стоун огледа кабината. По време на престоя си в района на Дивайн беше виждал само един хеликоптер.

— Според мен ни карат към Скалата на смъртта.

— Какво, по дяволите, е Скалата на смъртта?

— Ей това — отвърна Стоун и кимна към илюминатора.

Нокс се наведе към него и втренчи поглед в светлините под тях.

— Строго охраняем затвор — добави Стоун.

— Но защо… някакви наркотрафиканти ще ни карат в затвор със строг… — започна Нокс, после млъкна и пребледня. — Прецакаха ни, и то здравата!

— Точно така.

60

Докато микробусът пълзеше по главната улица, Анабел, Кейлъб и Рубън се взираха в хората по тротоарите; някои от тях им хвърляха подозрителни погледи.

— Не ми изглеждат особено дружелюбни — отбеляза Кейлъб.

— А защо да бъдат дружелюбни? — промърмори Рубън. — Нито ни познават, нито имат представа какво търсим тук. Единственото, което знаят, е, че не сме местни.

— Трябва да пипаме много внимателно — замислено промълви Анабел.

— Може би няма време за това, защото Нокс има доста голяма преднина. Най-вероятно вече е открил Оливър.

— Ето я и отправната ни точка — подхвърли Кейлъб и махна към шерифската служба в съседство с доста по-голямата сграда на съда.

— Спри — заповяда му Анабел. — Ще отида да проверя.

— Сама ли? — попита Рубън.

— Засега да. Трябва да имаме и резервен вариант, ако нещата се объркат.

— Каква ще е ролята ти този път? — поинтересува се Кейлъб. — Агент на ФБР или объркана жена?

— Нито едната, нито другата. Ще пробвам друг подход.

Анабел се погледна в огледалцето, приглади косата си и слезе.

— Ако не се върна до десет минути, преместете микробуса зад ъгъла и чакайте там — разпореди тя.

— А ако изобщо не се върнеш? — попита Рубън.

— Значи съм се издънила. Палите мотора и се махате.

Вратата се затръшна и Анабел влезе в сградата.

— Ехо? Има ли някой тук?

От вътрешността се появи Линкълн Тайри.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Анабел внимателно огледа високия мъж с безупречно изгладена униформа и лъснати ботуши. Имаше волева брадичка и проницателен поглед.

— Надявам се — кимна тя. — Търся един човек. — Извади от чантичката си голяма снимка и му я показа. — Случайно да сте го виждали?

Тайри внимателно огледа Оливър Стоун, но не бързаше да отговори.

— Защо не влезете? — каза той и отвори вратата на кабинета си.

Анабел се поколеба.

— Искам само да разбера дали сте го виждали.

— А пък аз искам да зная защо го търсите.

— Значи сте го виждали?

Той мълчаливо посочи навътре.

Анабел сви рамене и влезе в кабинета. Вътре имаше друг мъж с костюм на тънко райе и червена папийонка.

— Това е Чарли Тримбъл, издател на местния вестник.

Тримбъл галантно се надигна и стисна ръката й.

Тайри затвори вратата и й направи знак да седне, след което се настани зад масивното писалище със снимката в ръце.

— А сега ми разкажете за какво става въпрос — каза той.

— За нещо поверително — отвърна тя и хвърли кос поглед към Тримбъл. — Не се обиждайте, но бих желала да поговоря с шерифа насаме.

Вестникарят стана.

— Ще се видим по-късно, шерифе — рече той, протегна врат към снимката в ръцете на Тайри и видя лицето на човека, когото познаваше под името Бен. — Може би ще пожелаете да поговорите и с мен, госпожо.

Анабел го изчака да излезе и започна:

— Казвам се Сюзан Хънтър, ето документите ми.

На бюрото се появи професионално изработена шофьорска книжка, която, разбира се, беше абсолютно фалшива.

— Човекът на снимката е баща ми. Обикновено се представя като Оливър или Джон, но може би използва и друго име.

— Защо са му толкова много имена? — попита Тайри и й върна книжката, която огледа бързо, но внимателно.

— Преди много години баща ми работеше за правителството. Напусна при доста необичайни обстоятелства и оттогава насам непрекъснато се крие.

— Необичайни обстоятелства. Престъпление ли е извършил?

— Не, врагове на страната ни го издирват да го убият за това, което им е причинил.

— Врагове? Кои са тези врагове?