Собствено правосъдие

— Чужди правителства, които със сигурност са ви известни. Не твърдя, че зная цялата история, но откакто бях на шест до влизането ми в колежа сме се местили четиринайсет пъти. Винаги с нова фамилия, нова биография и нови посредници.

— Това ми прилича на програмата за защита на свидетелите — каза Тайри.

— Нещо такова. Баща ми е истински герой, който е вършил изключително опасна работа в името на страната ни. Но на висока цена, която ние плащаме от дълго време насам.

— Това обяснява много неща — замислено потърка брадичката си Тайри.

— Значи е бил тук? — напрегнато се приведе към бюрото му Анабел.

— Да, беше — призна Тайри и се облегна назад. — Представи се като Бен. Бен Томас. Как успяхте да го откриете чак тук?

— Благодарение на едно кодирано съобщение, което ми изпрати. Но не беше лесно. Преди да дойда при вас, обиколих почти всички градчета в околността и вече се бях отчаяла.

— Казах, че беше тук, но вече не е.

— А къде е?

— За последен път го видях в местната болница.

— В болницата ли? Ранен ли е?

— За малко не хвръкна във въздуха, но му се размина. Тази сутрин се отбих да го видя, но вече беше изчезнал.

— Доброволно?

— Не мога да кажа.

— Споменахте, че за малко не е бил взривен.

— Напоследък тук се случват доста странни неща, които напразно се опитвам да разгадая. Вашият баща ми помагаше. Но той не е единственият изчезнал пациент. Липсва и един младеж на име Дани Райкър. Бях му поставил охрана, защото някой се опита да го убие. Баща ви му спаси живота. Но и той изчезна, като успя да заблуди пазача си.

— Имате ли представа накъде може да е тръгнал баща ми?

— Не, госпожо, но много бих искал да узная. Той е умен човек. В този град аз съм единственият представител на силите на реда. Претрупан съм до гуша с работа. Но искам да ви задам един друг въпрос: защо бяга и се крие, след като е бил под закрилата на държавата?

— Преди няколко седмици направиха опит да го ликвидират. Той се увери, че с мен всичко е наред, след което изчезна. Мисля, че подозира вътрешни хора заради начина, по който беше извършен атентатът.

— Ако е искал да се скрие тук и да намери някакво спокойствие, значи жестоко се е излъгал — рече с въздишка Тайри.

— За какво говорите?

Шерифът подробно й разказа за събитията в Дивайн след появата на Стоун.

Анабел го изслуша, без да каже нито дума, но умът й напрегнато работеше. Нямаше никакво желание да се забърква в проблемите на Дивайн, но си даваше сметка, че това може би е единственият начин да го открие.

— А знаете ли дали в града са се появили други външни хора, които разпитват за него? — попита тя и нервно стисна страничните облегалки на креслото.

— Не съм чувал. Той беше отседнал при Бърни, който има малък пансион ей тук, зад ъгъла. Вие също бихте могли да се възползвате от него.

— Ще го направя, шерифе, благодаря — изправи се Анабел. — Дали в града има хора, които могат да ми предоставят някаква допълнителна информация?

— Аби Райкър — кимна Тайри и също стана от стола си. — Тя е собственичка на ресторантчето „При Рита“, което е малко по-надолу по улицата. Двамата с Бен се разбираха доста добре.

Дали долавяше нотка на ревност, или просто така си въобразяваше?

— Благодаря — рече тя и му подаде една картичка. — Това е телефонът ми, звъннете, ако се сетите за още нещо.

Тайри я изпрати с разтревожен поглед.

Тримбъл стоеше пред участъка и я чакаше.

— Не се сдържах и хвърлих едно око на онази снимка — каза той. — Аз интервюирах този човек за събитията, които се случват тук напоследък. Шерифът сигурно ви е споменал за тях.

— Да, ако имате предвид убийствата, самоубийствата и взривяванията — кимна Анабел. — Казвате, че сте разговаряли с него. Какво ви каза той?

— Преди да отговоря на този въпрос, може би трябва да преговаряме.

— Моля?!

— Аз съм собственик на вестник, госпожо. Преди години, когато реших да се оттегля от активна журналистическа дейност и поех това малко провинциално издание, за да се занимавам с нещо, бях убеден, че най-големите новини ще бъдат срутванията в мините или някоя и друга катастрофа по острите завои. Но днес тук се случват убийства, самоубийства, взривявания и въоръжени нападения. Имам чувството, че отново съм във Вашингтон.

Анабел се възмути от тържествуващия тон на тази тирада.

— Какво по-точно искате? — нетърпеливо попита тя.

— Да си разменим информация. Вие ми казвате нещо, аз ви казвам нещо…

— Например?

— Например кой всъщност е Бен.

— А вие какво ще предложите в замяна?

— Тук трябва да си имаме поне малко доверие. Ще ви кажа, че той ми направи силно впечатление на човек, който не се скита ей тъй. Приказваше умно, умееше да убеждава. Да не говорим за физическите му способности. Научих, че се е справил сам с трима побойници във влака, спасил е човешки живот с помощта на автомобилен акумулатор, а малко по-късно е пребил с голи ръце други трима нападатели, въоръжени с бухалки.

— Да, действително притежава някои специални умения — кимна Анабел.

— А каква е връзката ви с него?

— Той ми е баща.

— Прекрасно. Чух, че е бил в армията.

— Във Виетнам.

— В Специалните части ли?

— Най-специалните.