Собствено правосъдие

След тези думи директорът се завъртя на пети и изстреля един патрон в челото на чернокожия. Тялото му рухна на пода, а от изходната рана на тила му бликна кървав фонтан. Куршумът и парченца мозък оставиха поредната дълбока дупка в гумираната стена.

— Същият затворник е застрелян, след като взема заложник и прави опит за бягство, действия, които са надлежно документирани в служебен рапорт — все така спокойно заключи Тайри, след което върна пистолета на притежателя му и продължи да снове из килията. — В общи линии това са основните правила. Те са кратки, прости и ясни. Лесни за запомняне и още по-лесни за изпълнение. Моля да не забравяте, че тук не разполагате с лично пространство, нямате права и достойнство. Следователно не бива да очаквате нищо повече от това, което ви се предлага. От мига, в който прекрачвате прага на тази институция, вие преставате да бъдете човешки същества. Разбира се, това се дължи на престъпленията ви срещу човечеството, за които нямате право да се наричате хора. Всеки надзирател може да отнеме живота ви по всяко време и по свое лично усмотрение. Предстои ви да бъдете включени в нашето малко и затворено общество. Мога да ви уверя, че ако не създавате проблеми, ще прекарате останалата част от живота си в сравнителна сигурност и спокойствие. Естествено, аз не мога да кажа колко ще продължи това, тъй като строго охраняваните затвори са опасни места. Ние ще положим всички усилия да ви осигурим безопасност, но гаранции няма. — Кратка пауза, после: — Добри дошли на Скалата на смъртта. Единственото, което мога да ви гарантирам, е, че престоят ви тук няма да бъде приятен.

62

Анабел влезе в ресторантчето и се огледа. Високите столове на бара и част от масите бяха заети.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита келнерът.

— Търся Аби Райкър.

— Тя не е тук. Потърсете я в дома й.

— Във Ферма в лятна нощ ли?

— Коя сте вие?

— Изпраща ме шерифът Тайри.

— О, в такъв случай всичко е наред. Можете да й се обадите по телефона.

— Дайте ми номера, моля.

Аби се обади с плачлив глас и категорично отказа да разговаря. Промени решението си едва след като Анабел й спомена за човека, когото познаваше като Бен.

— Той ми е баща — бързо каза в слушалката тя, а после накратко повтори историята, което беше пробутала на Тайри.

— Бен каза, че жена му и дъщеря му са мъртви — хладно отвърна Аби.

— Майка ми действително е мъртва. Казал ви е същото и за мен, защото така иска да ме предпази.

— Правителствен шпионин значи — въздъхна Аби. — Знаех си, че около него има нещо по-особено, нещо различно…

— Татко е точно такъв, различен. Имате ли представа къде е?

— До вчера беше в болницата заедно със сина ми Дани. После и двамата изчезнаха. Побъркала съм се от притеснения.

— Шерифът ми разказа какво става тук. Мисля, че имате всички основания да се притеснявате. Мога ли да дойда при вас?

— Защо?

— Защото сте единствената ми връзка с татко, поне засега.

— Вече ви казах, че нямам представа къде е. Същото важи и за сина ми.

— Ако си поговорим, сигурно ще си спомните нещо. Моля ви, вие сте последната ми надежда.

— Добре — въздъхна Аби и й обясни как да стигне до имението. След известно време Анабел вече седеше в гостната, а Кейлъб остана в микробуса, паркиран зад къщата. Аби съвестно отговори на всичките й въпроси, но това не донесе нищо.

— Как станахте приятели?

— Той умее да слуша, без да дава оценки — каза Аби, подбирайки внимателно думите си. — Според мен това е рядко срещано качество. Много се надявам да е в безопасност. — По бузата й се търкулна самотна сълза. — Много е особен, но ме кара да се чувствам добре.

— Такъв си е татко. Мислите ли, че синът ви е тръгнал с него?

— Не знам. Дани го пребиха. Ако не беше Бен… — Аби млъкна и вдигна глава. — Всъщност как е истинското му име?

Анабел се поколеба, после отстъпи. Жената насреща й изглеждаше истински загрижена за Стоун.

— Оливър — прошепна тя.

— Ако не беше Оливър, вече нямаше да имам син — промълви Аби. — Готова съм на всичко, за да ви помогна.

— Позвънете ми на този телефон, ако се сетите за нещо.

Анабел подаде листчето на Аби, стисна съчувствено ръката й и си тръгна.

След минута вече седеше в микробуса, дълбоко замислена.

— Какво ще правим сега? — зачуди се Кейлъб.

Рубън само мълчеше и я гледаше.

— Хей, добре ли си? — попита най-сетне той.

— Какво? — стресна се тя. — О, да, добре съм.

— Мисис Аби Райкър е доста заможна — отбеляза гигантът, хвърляйки поглед към голямата къща.

— Да, но е изгубила съпруга си.

— Какво ще правим сега, Анабел? — повтори въпроса си Кейлъб.

Тя замълча, тъй като нямаше отговор.

По дяволите, Оливър! Къде си?

63

Приемната процедура на Скалата на смъртта включваше повдигане на гениталиите и навеждане с максимално разтворени бутове пред подбрана група надзиратели, включваща и една жена с видеокамера. Това придаваше допълнителна тежест на унижението. Проверката на телесните кухини приключи едва след като пребитите Стоун и Нокс изпохапаха устните си от болка. После им избръснаха главите.