Собствено правосъдие

Един от надзирателите тръгна към тях и Дони побърза да се отдалечи.

— Е, все пак се сдобихме с някаква информация прошепна Нокс. — Нищо особено, с изключение на морковите.

Зави сирена и затворниците тръгнаха да се прибират.

— Според мен единственият начин да… — започна Стоун, но в същия миг екна оглушителен изстрел. Куршумът се заби на сантиметри от краката му, оронвайки ситни късчета бетон. Двамата се свиха и замръзнаха на място. Вторият изстрел изрови бетона още по-близо до тях. Това със сигурност не бяха гумени куршуми.

— Горе ръцете! — заповяда през рупор един от мъжете на вишката. Стрелецът до него хвана челото на Стоун в кръстчето на мерника.

Двамата вдигнаха ръце едновременно, без да обръщат внимание на кръвта, която се процеждаше през пробитите им крачоли.

— Какво по дяволите… — започна Нокс.

— Не се придвижвате достатъчно бързо, момчета — подвикна зад гърба им Дони.

— А какво стана с гумения куршум, предназначен за първо провинение? — изръмжа Нокс, докато тичаше към вратата.

— Явно правилото не важи за нас — задъхано рече Стоун. — Трябва да го имаме предвид.

— Аха! — изсумтя Нокс.

По-късно в килията им се появи медицинска сестра. Посещението й беше предшествано от поредното събличане до голо и белезници.

През отворената врата се виждаше камерата, монтирана в коридора. Позицията й беше подбрана така, че да хваща само гърбовете на нахлулите в килията пазачи, но не и тяхната жертва.

Никой не може да види нищо, рече си Стоун.

Докато надзирателите си разменяха иронични забележки, сестрата почисти и превърза раните по краката им.

Стоун и Нокс не обелиха нито дума.

Когато процедурата приключи, Стоун все пак вдигна глава и рече:

— Благодаря ви, госпожо.

В следващия миг получи силен удар в зъбите от увитата в кърпа палка.

— Нямаш право да разговаряш с жената, задник — изкрещя едноокият Менсън, надвесил се над окървавеното му лице.

Сестрата дари с усмивка защитника си и тръгна към вратата.

Нокс изчака отдалечаването на групата, помогна му да се изправи и прошепна:

— Трябва да се измъкнем оттук, Оливър. В противен случай сме мъртви.

— Знам, знам — промърмори Стоун, избърса кръвта от лицето си и изведнъж замръзна.

Един от надзирателите се беше забавил с ръка върху резето и го гледаше. За разлика от повечето си млади и наперени колеги той беше доста по-възрастен. Косата под фуражката му беше сива. Миг преди да затръшне желязната врата, той едва забележимо кимна на Стоун.

67

По-късно през деня тримата се събраха отново на пустия къмпинг край града. Рубън не беше открил нищо, но в замяна на това бе събрал доста впечатления.

— Дивайн е по-различен от останалите градчета в района — обяви той.

— В какъв смисъл? — попита Кейлъб.

— Тук има пари — отговори едрият мъж. — Магазините са лъскави, колите им са нови, сградите са ремонтирани и поддържани. Освен това си имат съд и затвор. Отбих се в църквата и дори се помолих. От свещеника научих, че всичко е било направено през последните години.

— Като какъв се представи? — попита Анабел.

— Казах, че съм писател, който търси малко планинско градче за сюжет на новата си книга. Всички го приеха нормално… — На лицето му се появи закачлива усмивка. — Сигурно наистина приличам на писател.

Кейлъб се втренчи в гиганта с дълга тъмна коса и прошарена брада.

— Според мен по-скоро приличаш на бохем, но това са подробности. Разбирам какво искаш да кажеш. Библиотеката им наистина е добра — с нов мултимедиен център, работещи компютри и всичко останало. Библиотекарката каза, че и тя е била обновена наскоро.

— А ти за какъв се представи? — попита Рубън.

— За скитащ библиофил. Мисля, че тази роля е подходяща за мен.

— Наистина ли им каза това? — любопитно го погледна Анабел.

— Не, разбира се. Казах, че търся временна работа като готвач и искам да хвърля едно око на обявите. Кой знае защо, тя ми повярва, макар че аз и едни яйца не мога да опържа.

— Самата истина — съгласи се Рубън и се извърна към Анабел. — А ти откри ли нещо?

Тя им разказа за срещата си с Шърли и съдията Мозли.

— Тази жена със сигурност знае нещо. Според мен трябва да я проследим и да видим какво ще излезе.

— Това ми звучи добре.

— Кога ще пристигне Алекс? — попита Кейлъб.

— Скоро, надявам се.

— Представителят на закона май ни липсва, а? — подхвърли Рубън.

— Ами! — намръщи се Анабел. — Просто ми писна сама да мисля за всичко.

— Е, нека ти предложа и още нещо за размисъл: къде ще спим?

— Не в града — тръсна глава тя. — Най-добре да пренощуваме в микробуса.

— В микробуса ли? — ужасено я изгледа Кейлъб. — Без баня, без тоалетна?

— Природата е на наше разположение — отвърна Анабел и посочи близката горичка.

— О, я стига!

— Кейлъб — вдигна ръка Рубън. — След като мечките серат сред природата, същото може и всеки библиотекар.

— А какво ще правим с вестникаря?

— Имам план, но ще ми трябва помощта на Алекс — отвърна Анабел и се обърна към Рубън: — Според теб каква е причината за просперитета на Дивайн?

— Ако намерим отговор на този въпрос, най-вероятно ще разберем защо убиват и взривяват хора — въздъхна гигантът.