Собствено правосъдие

— И тя ли получи три смъртни присъди?

— Кучката ли? Нищо подобно! Хвърли цялата вина върху мен. В момента пак е омъжена и най-спокойно си харчи парите от застраховката. А моят задник гние тук. По време на делото ме нарече маниак. А само месец по-рано си пиеше коктейла с мен. Господ ми е свидетел, че казвам истината.

— Май си имал нужда от по-добър адвокат — промърмори Нокс. — Но въпреки това си точно там, където трябва! А сега си намери някое по-далечно кътче в парка!

Последните думи бяха придружени от заплашителна крачка напред.

Стоун сложи ръка на рамото на Дони. Погледът му улови един от пазачите, който наблюдаваше сцената с пръст върху спусъка.

— Колко затвори си обиколил, приятел? — дружелюбно попита той.

— Аз ли? Цял куп. Този ми е четвъртият. — На лицето на Дони изплува горда усмивка. — И е вторият със специален режим!

— Как попадна тук?

— Фраснах един надзирател. Те хич не обичат това, ама нямат нищо против да ни ритат задниците.

— Такъв е животът — престорено въздъхна Нокс.

— Бас държа, че си от хората, които виждат всичко пое топката Стоун. — Нещо тук да ти е направило впечатление?

— Какво, човече? Имаме право да излизаме само един час дневно. Половината за закуска, а другата половина за разходка. Останалите двайсет и три часа съм в килия два на три, която със сигурност ти е позната. Нямам време да забелязвам каквото и да било.

Докато разговаряха, играчът под коша изпусна топката и тя премина отвъд синята линия.

— О, боже! — възкликна Нокс, забелязал как затворникът хуква след нея. — Спри, човече!

Но онзи или не го чу, или не му пукаше. Куршумът го улучи в гърба и той рухна по очи. Стоун и Нокс понечиха да се втурнат към него, но предупредителните изстрели ги спряха.

Двама пазачи изтичаха към падналия затворник и го изправиха на крака. Стоун забеляза, че няма кръв.

— Ако ти е за пръв път, използват шибаните гумени куршуми — обясни полугласно Дони. — Адски болят, но не те убиват. Но ако ти е за втори път, трети няма. Нали разбирате?

Изпадналият в несвяст затворник беше изнесен, а те се върнаха в ъгъла си.

— Тук има ли библиотека, Дони? — поднови разговора Стоун. — Обучение, работилници? Виждал ли си подобни неща?

— Май си следил повторението на сериала „Бягство от Алкатрас“ — заяви дребосъкът. — Я се поогледай, човече. Няма никой, който да прилича на Клинт Истууд. Откакто съм тук, обещават библиотека, но още не съм видял дори една книга. Същото е и с курсовете. Щели да ни ги пускат по телевизията, но шибаните апарати вечно са повредени. Няма работилници, няма нищо. Три пъти в седмицата ти предлагат по пет минути под душа, а след това ти бъркат с пръчка в задника — да не би случайно да си скрил там някоя базука. Скоро имаш чувството, че горкият ти задник ще се разпадне.

Дони лапна драже дъвка и усилено го замачка с малкото зъби, които му бяха останали.

— Свиждания, телефонни разговори с близките, адвокати?

— Свижданията тук трябва да се изработят — ухили се дребосъкът. — Максимум два пъти на месец. Но и при най-малкото нарушение ти ги отнемат. Ще ти кажа нещо, което със сигурност не знаеш: през последните пет години никой в този затвор не е имал свиждане. Да не говорим за мен. Не че навън ме чака опашка, но все пак… А телефонните разговори трябва да са за сметка на другата страна. Което в моя случай означава, че проклетата ми майка никога няма да се съгласи. Тук адвокати не идват вероятно защото никое от момчетата няма право на обжалване. Забравени сме от света, защото вече не сме хора. Ние сме на Скалата на смъртта, и толкоз. Обречени да умрем тук. Това е положението. Най-добре е да се примирите.

Стоун бавно се огледа.

— Тези хора ми се виждат доста умърлушени — рече той и се взря в Дони. — Всъщност прекалено умърлушени.

— Забеляза го, а? — усмихна се Дони и направи крачка към него. — На повечето това не им прави впечатление.

— Какви наркотици им дават?

— Не знам, ама са доста силни.

— С храната ли?

Дони кимна.

— Кога?

— Там е работата, че никой не знае. Може би на обяд, може би на вечеря.

— А ти как успяваш да се опазиш? Изглеждаш ми доста съобразителен.

— Мога да споделя малката си тайна, но какво ще получа в замяна? — проблеснаха очите на Дони. — На това му се вика въпрос за един милион долара!

Стоун понечи да каже нещо, но Нокс го изпревари.

— Ако я споделиш, ще те измъкнем оттук — обеща той.

— Да бе. Нали първо трябва вие да се измъкнете.

— Аз съм федерален агент, Дони. Натоварен съм с тайната мисия да разкрия корупцията в затворите. Мислиш ли, че тук има корупция?

— Че как да няма! — възкликна дребосъкът. — Но я ми кажи защо един федерален агент ще си прави труда да измъква човек като мен?

— Защото федералните агенти разполагат с широки пълномощия, Дони. Ако ти ми помогнеш, чичо Сам ще помогне на теб.

— И бездруго няма какво да губиш — добави Стоун.

— Добре — кимна след кратък размисъл Дони. — Сигурно не си федерално ченге, но какво ми пука, по дяволите. — Огледа се, понижи глас и добави: — Не яжте шибаните моркови, под никаква форма. Изсипвайте ги в кенефа и гледайте тъпо ония копелета с палките.