Сонети

146

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.
Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

147

Един болнав недъг е любовта.

Със остра жажда ден и нощ томи ме.
Недъгава, обича болестта
и в нея туй, което най боли ме.
Тя своя лекар — разума гневи:
въобще не се поддава на лечение!
Но вече тоя лекар заяви,
че е изгубил всякакво търпение.
И ето ме неизлечим болник.
Какво е мир душата ми не знае.
А мисълта отскача всеки миг,
пилее се без разум и блуждае.
Безумен взех нощта за светъл зрак,
а ти си ад: непроницаем мрак.

148

О, как слепи очите ми страстта:

не са съгласни с повечето зрения.
Без ум ли ме остави любовта,
та те отричат зримите явления?
Щом те са прави, то защо светът
със моите очи не е съгласен.
Ако ли не, защо не заявят,
че моят взор е беден и неясен.
И кой е прав? Очите или аз?
От погледа ми сълзи всичко крият.
И слънцето слепее тъй за час,
додето бури свода не измият:
Слепиш, любов, очите ми с потоци,
но пак не скриващ своите пороци.

149

Кой? Аз от теб останах непленен?

Но аз нали по собствено желание
воювам с теб срещу самия мен
и мра със рядко себеотрицание.
Не срещам ли врага ти като враг?
Обичам ли когото ненавиждаш?
Осъждам се жестоко, знаеш как,
когато ти напразно ме обиждаш.
Нали и всяка добродетел в мен
за мен е ценно качество със оглед
на туй, търпи ли страшния ти плен…
Завися цял от властния ти поглед.
О, аз разбирам твоето презрение.
Ти мразиш в мен лишения от зрение.

150

Каква е тази твоя страшна власт?

Как тя над мен безсилния владее?
Лишен от воля, лъжа с рядка страст
очите си, че слънцето не грее.
Така обайва тази сила зла,
че аз със чиста съвест и съзнание
прощавам в тебе злите ти дела
и всеки грях наричам обаяние.
Това, което мразят в тебе тук,
ме покорява и плени безславно.
Обичам в теб, което мрази друг,
не ме третирай с другите наравно.
За любовта ти съм достоен двойно.
Обичам в тебе всичко недостойно.