Спектакълът на злото

Вейл запозна присъстващите. После двамата с Парвър седнаха с гръб към камерата, а срещу тях се разположи Дарби. Той не свали ловното яке и скръсти ръце в скута си. Рейни постави куфарчето си на масата и остана прав, подпрял се на облегалката на стола на своя клиент.

— Окей — каза той. — Хайде да приключваме с всичко това.

Вейл се ухили.

— Закъде бързаш, Пол? Има достатъчно кафе. Запали си цигара. Гледката от прозореца е великолепна.

— Мартин, посъветвах клиента си да ви съдейства за последен път. Разпитван е два пъти от полицията — при това първият разпит бе цели шест часа — плюс три пъти от твоя отдел. Не е обвинен в нищо. Всичко започва лека-полека да прилича на дискриминация. Искам да се договорим, че това е доброволно изявление и че има всички необходими документи за целта. Също така искам да съм сигурен, че казаното не представлява признание под клетва или доказателствен материал.

— Да не би да твърдите, че той може да ни лъже, прикрит от пълен имунитет? — попита Парвър.

— Това, което казвам, е, че мистър Дарби се съгласи да ви сътрудничи по случая. Ако искате му вярвайте, ако искате — не.

— Имате ли нещо против да направим видеозапис на разпита?

Рейни се замисли за миг.

— Само ако получим копие от касетата и се договорим, че не може да бъде използвана като доказателствен материал и направена публично достояние.

Парвър кимна.

— Приемливо.

— Тогава е приемливо и за моя клиент. Нямаме какво да крием.

Вейл натисна един бутон от долната страна на плота на масата и камерата заработи.

Джеймс Уейн Дарби мълчеше и наблюдаваше Вейл и Парвър. Устата му бе разтеглена в тънка усмивчицата. Парвър отвори досието му и извади молив.

— Готови ли сме? — попита тя, опитвайки се да се усмихне.

— Когато пожелаете, госпожичке.

Тя го погледна, но не отговори.

— Моля, кажете пълното си име и адреса си.

— По дя… Знаете името и адреса ми.

— Просто им ги кажи, Джим — обади се Рейни.

— Джеймс Уейн Дарби. РФД 3, Сендитаун.

— Откога живеете на този адрес?

— Ъъ, осем години. Моят старец ми остави къщата.

— Възраст?

— Двайсет и девет. — Той се захили и продължи: — Просто се пошегувах. На трийсет и осем съм и още се държа.

— Женен ли сте?

— Бях. Жена ми е мъртва.

— Рамона Смит Дарби ли беше вашата съпруга?

— Точно така.

— Откога бяхте женени?

— Осем години.

— Завършили ли сте гимназия, мистър Дарби?

— Да.

— Постъпихте ли в колеж?

— Да, чрез бейзболния отбор.

— А завършихте ли?

— Не. Счупих крака си в автомобилна катастрофа на третата година. Вече не ставах за отбора и загубих стипендията, затова се отказах.

— И какво направихте тогава?

— Хванах се на работа във фермата на моя старец.

— Бяхте ли женен по това време?

— Да. Рамона и аз се оженихме малко след като се отказах от колежа.

— Тогава ли се преместихте на РФД 3, Сендитаун?

— Точно тъй. Къщурката на баща ми. Той направи пристройка за нас.

— Имате ли деца?

— Не.

— Баща ви жив ли е още?

— Преди четири години получи удар.

— И почина?

— Да, умря.

— А майка ви?

— Умря, когато бях в колежа. Рак.

— Искам да ви попитам дали имате нещо против да ви подложим на детектора на лъжата?

— Протестирам — обади се Рейни. — Мисля, че сме се разбрали по този въпрос. Посъветвах клиента си да не се съгласява с това. От него няма да има полза в съда, пък и не виждам защо мистър Дарби би трябвало да приеме нещо, което не би му помогнало по какъвто и да е начин. И нека не забъркваме във всичко това пресата, нали, Мартин?

— Предполагам, че това означава „не“ — каза Парвър.

— Точно тъй, госпожичке, това означава „не“ — отвърна Дарби.

Вейл се размърда, но Шана го настъпи под масата и го спря. После впи очи в очите на Дарби и каза:

— Мистър Дарби, аз не съм ви госпожичка. Сам се съгласихте на този разпит. Можем да свършим бързо, можем и да останем тук с дни. Зависи само от вас.

Лицето на Дарби почервеня. Той се изправи, но Рейни сложи ръка на рамото му и кимна. Дарби изръмжа, сви рамене, седна и стисна уста.

Парвър извади един чертеж от папката и го постави на масата. Беше скица на първия етаж на къщата на Дарби. Външната врата водеше от широка веранда към неголям коридор. Вляво имаше врата към всекидневната. Срещу нея бе скициран стол, а между него и вратата бе прокарана права линия, под която пишеше „377 см“. На стола бяха маркирани две „Х“, имаше две и на отсрещната стена, едно точно до вратата към всекидневната и едно, под което пишеше „таван — 260 см“.

— Обърнете внимание на тази скица, мистър Дарби — каза Парвър. — Това точен чертеж на мястото на престъплението ли е?

— Без думата „престъпление“ — раздразнено отбеляза Рейни. — Няма никакво престъпление. Никой не е обвинен в престъпление.

— Тогава „убийство“? — попита Парвър.

— Събитие. Мисля, че „мястото на събитието“ ще е най-подходящото определение.

— Мистър Дарби, това точен чертеж на мястото на събитието ли е?

Дарби се вгледа в скицата и кимна.

— Да. Има още някои мебели в стаята.

— Но те нямат отношение към случая, нали?

— Дали са свързани със стрелбата ли? Не.

— А сега, мистър Дарби, бихте ли описали какво точно се случи на 7 януари 1993 година?

— Със ставането от леглото ли да започна, или как?