Спектакълът на злото

— По дяволите! — Той сграбчи молива и почна да чертае върху схемата. Докато разказваше, видимо забърза говора си. — Влизам ей оттук, тръгвам към всекидневната, което са може би пет-шест стъпки от вратата, и като поглеждам вътре, тя… Рамона… седи в люлеещия се стол, насочила към главата ми моя пистолет, и изведнъж стреля! Ей така, без да се замисли! Та значи аз се хвърлям настрани и се скривам зад вратата, тя пак стреля, ей тук, дето е кръстчето, и аз като се паникьосах, сложих два патрона в пушката. Тя пак гръмна и куршумът изсвири на милиметър от главата ми, и аз взех, че стрелях към нея, а тя падна назад, но стреля още веднъж. Аз също стрелях. Всичко стана за не повече от минута.

— Какво си помислихте, след като стрелбата приключи?

— Какво си помислих ли? Бях останал без дъх. Бях изплашен. Тя едва не ме уби!

— Но какво си мислехте, докато стреляхте? Опитахте ли се да говорите с нея, да я успокоите?

— Не, по дяволите! Всичко стана много бързо. Бум, бум, бум, бум! В стената се забиваха куршуми. Не мислех. Просто се мъчех да спася живота си.

— Предупредихте ли я?

— Един куршум прелетя току до главата ми. Какво да я предупреждавам? „Хей, Рамона, ето ме, заредила ли си вече?“ Бях се паникьосал и ми стана ясно, че въпросът е тя или аз.

— И така, всичко е свършило. Жена ви лежи с две рани, едната от които — в главата. Какво ви мина през ума?

— В първия момент се стреснах. Бях се разтреперил. Никога преди не бях стрелял по човек. А и тя кървеше. Изпуснах пушката и се опитах да напипам пулса й, но бях доста объркан, затова се обадих на 911. Тогава видях, че е отворила шкафа с оръжията ми. Видях и листчето с телефонния номер на масичката.

— Почеркът на жена ви ли беше?

— Откъде да знам, да не мислите, че съм анализирал почерка? Ченгетата ме разпитваха три-четири пъти още същата вечер. Взеха листчето и оттогава не съм го виждал.

— Но не сте го написали вие?

Вейл се отпусна назад и се вгледа в Парвър. Тя се справяше чудесно. Вейл не се беше замислял за почерка върху листчето. Пък и не знаеше някой друг да го е имал предвид. Парвър бе хладнокръвна, тиха, но в никакъв случай мека. Бе пряма и Дарби започваше да се ядосва. Беше изключително концентрирана. За момент Вейл я оприличи на Джейн Венъбъл, прокурорката, която преди време бе наследил в този офис.

— По дяволите, не — отвърна Дарби. — Казах ви, че телефонът на Попи го нямаше в указателя. Да не си мислите, че съм искал жена ми да й се обади?

— Имате ли някаква представа откъде би могла да го е намерила?

— Не.

— Някой друг знаеше ли го?

— Откъде да знам?

— Възможно ли е вие да сте го записали и да сте забравили листчето? В някое чекмедже например?

— Не съм написал тоя проклет номер. Ясно ли ви е?

Той се обърна към Рейни и раздразнено отбеляза:

— Същите въпроси като миналия път. Отговорите са у тях, защо, по дяволите, трябва да продължаваме? — После отново погледна Парвър. — Убих жена си, нали така? Тя стреля по мен, аз стрелях в отговор. Това е. Нямам какво повече да кажа.

— Прав е — каза Рейни. — Миналия път беше същото.

— Просто искам да ви стане съвсем ясно, мистър Дарби, че в случая имаме два много сериозни мотива за убийство — отбеляза Шана Парвър. — Първият са парите. Жена ви има застрахователна полица за 250 000 долара, а самият вие сте на ръба на фалита. И вторият е изневярата. Това е най-важното. Да не говорим, че целият ви сценарий за стрелбата в къщата е като съшит с бели конци. Жена ви не е била агресивна натура, както разбрахме от разпитите на свидетелите. А и е мразела оръжията. Не е ли истина, че сте й предлагали да я научите да стреля и тя е отказала да се докосне до пистолета?

— Е, може би именно затова не ме улучи от първия път — ухили се той.

— Мистър Дарби, въпросът е в това, че ако има нужда да повторим този разговор отново, ще го направим. И ще продължим да го правим, докато не се убедим какво точно се е случило.

Той ядосано се изправи и се надвеси над нея, опрял длани върху масата.

— Стана точно така, както ви го описах. Рамона и аз бяхме единствените двама свидетели, но тя сега е мъртва. Опитайте се да докажете, че съм излъгал, или ме оставете на мира, госпожичке.

Той се обърна и излезе от стаята, хлопвайки вратата.

Рейни стана и натъпка документите си в куфарчето. Погледна Вейл и поклати глава.

— Бях против тази среща още от самото начало, мис Парвър. Бележката не означава нищо. Просто е била там. И вие, и полицаите вече сте я обсъждали. Не се опитвайте да направите от мухата слон. Знаете, че всичко можеше да бъде и точно обратното — Джими да е на два метра под земята, а вие да обвинявате Рамона Дарби за това, че го е застреляла. — Той отново поклати глава, после излезе.

— По дяволите! — въздъхна Парвър и остави молива си на масата.

— Дарби няма избор — трябва да се прави на страшен — каза Вейл.

— Мислиш ли, че Рейни наистина му вярва?

— Не се съмнявам, че вярва в невинността на Дарби. Не успяхме да направим нищо, за да го убедим в противното.

— Дарби я е убил съвсем хладнокръвно. Знам това. Всички знаем това.