Спектакълът на злото

— Шефът на полицията отказал да даде необходимата информация. Дори не потърсил помощта на местната лаборатория — което, в случаи като този, е задължително. Ако се вярва на допълнителните източници, става дума за малка религиозна общност. Там си мислят, че в случая е замесен сатанизъм, и не искат излишно да го раздухват.

Той откъсна компютърната разпечатка и я прочете на глас:

12.07.1993, Гидеон, Илинойс, убийство, домакиня. Гидеон е религиозна комуна на мормони. Население — приблизително 2000. Ал Браселтън, агент от щатския клон на ФБР, научава за убийството, докато разследва случай в Шелби, на 12 мили северно от Гидеон. Шефът на полицията в Гидеон, Хиръм Йънг, предоставя на агент Браселтън няколко фотографии и скица на местопрестъплението. Това е всичко, с което Бюрото разполага на този етап. Според шерифа Йънг градът не е гостоприемен към външни хора. Случаят е все още неразрешен.

— За Бога, погледни тези снимки — каза Майер след малко.

На еднометровия монитор в две редици бяха подредени шест фотографии. Като всички полицейски документи, те не бяха туширани, а представяха зловещите факти съвсем безпристрастно. Горните три показваха една някога добре изглеждала, леко пълничка жена на около двайсет и шест-седем години. Беше удряна и пробождана с нож многократно. Вляво имаше снимка на жертвата в ъгъла на стаята, където бе извършено престъплението. Устата й беше полуотворена, а в замръзналите й очи се четеше предсмъртен страх и агония. Кръвта бе опръскала всичко — стените, телевизора, пода.

Средната снимка беше още по-детайлна. Зърната на гърдите й бяха отрязани, а в гърлото и зееше огромна рана.

Но най-ужасяваща бе снимката, която показваше отблизо главата.

Отрязаните зърна бяха натъпкани в устата й.

— Мили Боже! — отвратено възкликна Сен-Клер.

— Добре, че още не сме обядвали — каза Майер и преглътна тежко.

Долната редица фотографии показваше гърба на жертвата. Раните бяха също толкова ужасяващи.

— Разбирам защо шерифът мисли, че са намесени сатанисти — каза Майер. — Това е отвратително.

Сен-Клер се наведе напред над рамото на Майер и прочете рапорта на шерифа Хиръм Йънг:

„На 27 октомври 1993 г., около 8 ч., от дома на Джордж Балфур ми се обади мисис Мириъм Пероне, негова съседка, и съобщи за извършено престъпление. Когато пристигнах, на пода на всекидневната открих трупа на бяла жена, която идентифицирах като Линда Балфур, 26 годишна, съпруга на Джордж. Мисис Балфур беше мъртва. Доктор Бърт Фийлдс посочи като причина за смъртта множеството прободни рани по тялото й. Синът на Джордж и Линда Балфур, на 1 година, беше на пет стъпки от трупа, без никакви рани. По време на престъплението Джордж Балфур е бил на няколко мили от града. Няма заподозрени.“

Майер се обърна към Сен-Клер.

— Не е кой знае каква информация.

Сен-Клер мълчеше. Стана и се наведе към монитора. Втренчи се в снимката, която показваше близък план на тила на убитата.

— Какво е това? — попита той.

— Кое?

— Това, на тила й.

Сен-Клер посочи нещо, което приличаше на знаци, начертани върху кожата на жертвата.

— Ще увелича — каза Майер.

Той изведе снимката на преден план и я увеличи няколко пъти. Под леко накъдрената, сплъстена от кръвта коса се виждаха някакви чертички, но качеството на фотографията не позволяваше да се разбере дали не са просто драскотини.

— Има ли начин да изчистиш образа? — попита Сен-Клер.

Майер удари няколко клавиша и образът се фокусира и поизчисти.

— Това е максимумът.

— Приличат на цифри — отбеляза Сен-Клер, намествайки очилата си. — Цифри и някаква буква…

— Очевидно са написани с кръвта й — отвратено каза Майер.

Позната топлина пропълзя в стомаха на Сен-Клер. Не беше сигурен какво точно означава, но я имаше.

— Бен, нека звъннем на този шериф Йънг. Сигурно знае повече за случая, отколкото можем да намерим в системата.

— Харви, чакат ме четири други дела…

— Напипвам следа, Бен. Недей да спориш.

— Каква следа?

— Следа, която ще ни заведе направо до целта — отвърна Сен-Клер.

6.