Спектакълът на злото

— Е, за такъв удар не може да се каже нищо добро, но преди да сме направили всички тестове и изследвания, няма как да бъда по-прецизен.

— Мога ли да го видя?

— Трябва да свърша още малко работа вътре — каза Зиглър и посочи интензивното отделение. — Ако междувременно се появи Берил, поговори с нея, моля те. Няма да се бавя.

Вейл погледна през стъклото на интензивното. Янси лежеше напълно неподвижен. По ръцете и краката му бяха прикачени различни системи, лицето му бе покрито от кислородна маска, а зад леглото му бипкаше медицинската апаратура.

„Каква ирония — помисли си Вейл. — Мозъкът да му изневери точно в един от най-важните дни на живота му.“

След няколко минути вратите на асансьора се отвориха и се появиха Берил Янси и тридесетгодишната й дъщеря Джоана, придружавани от цивилен полицай. По лицата на двете жени се четеше объркване и уплаха; държаха се за ръце. Спряха и се озърнаха. Щом видя Вейл, Берил се втурна към него и го прегърна отчаяно. Знаеше, че Вейл и съпругът й не са първи приятели, но двамата с Джак го харесваха и ясно съзнаваха, че именно отличната му работа бе запазила неговия шеф на поста му през последните десет години.

— Бях във фризьорския салон — забързано заговори тя. — Представяш ли си? Във фризьорския салон! Жив ли е той, Мартин? О, за Бога, не ми казвай, че си е отишъл. Няма да мога да…

— Все още се държи, Берил.

— Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти! Благодаря ти, Марти!

— Аз не…

— В съзнание ли е? Можем ли да го видим? О, за бога, косата ми сигурно е страхотно разчорлена. Точно бях по средата на…

— Гари Зиглър е в интензивното. Всеки момент ще излезе и ще ти каже подробностите.

— Дойдоха и ме взеха с полицейска кола. Целият фризьорски салон изпадна в истерия, когато този мил мъж… Кой е този мил мъж, Мартин?

— Харви. Харви Сен-Клер.

— Каза, че ще те изчака в колата.

— Добре.

— Няма да ни оставиш, нали? Никой не ми каза нищо, знаеш ли? Мистър Сен-Клер не ми каза нищо и аз си помислих… о, Господи, какво ли не си помислих!

— Той не знае нищо, Берил. Харви не знае повече от теб.

— Много ли ми е зле прическата?

— Прическата ти е съвсем наред, мамо — каза дъщеря й и постави ръка на рамото й.

— Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, просто трябва да ми звъннеш — в офиса или у дома.

— Знам, Мартин. Но Джак ще се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. Той никога не се разболява. Знаеш ли, че никога не хваща дори грип?

След една-две минути се появи Зиглър и двете жени се втурнаха към него. Вейл се качи на асансьора и слезе на първия етаж, но когато отвори вратата, видя шест-седем репортери и телевизионен екип. Скочи обратно в асансьора и слезе до мазето. Извади преносимия си телефон и набра номера в колата. След първото иззвъняване Сен-Клер вдигна.

— Къде си? — попита той.

— В мазето. Отпред е пълно с журналисти.

— Знам. Виждам ги.

— Не съм готов за тях.

— Излез отзад. Ще те чакам там.

— Добре — отвърна Вейл и тръгна по дългия тъмен тунел. След няколко минути се озова точно пред колата, в която го чакаше Сен-Клер.

— Какво, инфаркт ли? — попита той, когато Вейл се качи.

— Удар. Не може да се движи и да говори, мозъкът му е блокиран. В безсъзнание е. Когато предположих, че оттук нататък ще е като жив труп, Зиглър пощуря.

— Диагнозата не е кой знае колко професионална — отбеляза Сен-Клер и се изплю през прозореца.

— Не съм лекар.

— Вярно — цъкна с език Сен-Клер. — Ти просто си новият окръжен прокурор.

— Нямам време да бъда окръжен прокурор — остро отвърна Вейл. — Може да ти прозвучи странно, но откакто се случи това, си мисля за деня, в който убиха Кенеди, и за кадрите от самолета, когато Джонсън се опитваше да вземе нещата в свои ръце.

— Смяна на кабинета, Марти.

— Нищо не разбирам нито от любезни усмивки, нито от ръкостискания. Старият кабинет си ми харесва.

— Да, но ще имаш нов, това поне е сигурно.

Шерифът Хиръм Йънг седна зад сивото си метално бюро и потропа с пръсти по него, вторачен в бележката пред себе си. Секретарката му Роуз обичаше да записва телефонните разговори, особено тези от щатските полицейски управления, сякаш винаги ставаше дума за поредната национална катастрофа. Беше сестра на кмета и с нея не можеше да се спори. Нещо повече, винаги подчертаваше думите, които й се струваха особено важни.

„Обадиха се от офиса на окръжния прокурор в Чикаго в 13:30. Опитах се да се свържа с теб на няколко места. Трябва да звъннеш на някой си Бен Майер веднага, щом се появиш. Отивам да заведа Шарлот на зъболекар. Ще се върна в три.“

Телефонният номер беше написан с огромни цифри в долния край на листа.

Той набра номера и поиска да го свържат с мистър Майер.

— Бен Майер слуша — каза плътен глас от другата страна.

— Обажда се шериф Хиръм Йънг.

— Отлично! — ентусиазирано отвърна Майер. — Благодаря, че ми се обадихте.

— Удоволствието е мое — каза Йънг. Затисна слушалката с рамо и се пресегна към дневната поща.

— Не исках да ви безпокоя — каза Майер, — но работим върху един случай, в който можете да ни бъдете доста полезен.

— Ще се радвам да ви помогна — отвърна Йънг, докато разпечатваше плика с телефонната сметка.