Спектакълът на злото

„Жертвата, Линда Балфур, е бяла жена на 26 години. Висока 152 см, тежи 62 кг. Сини очи, светлокестенява коса. При пристигането ми в дома й на Поплър Стрийт беше мъртва. Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна с остър предмет 56 пъти. Раната в гърлото й, която почти я е обезглавила, е причинила аероемболизъм, което обикновено води до сигурна смърт. Раните по ръцете и раменете й показват, че се е борила, преди да бъде убита. Зърната на гърдите и клиторът й са изрязани и напъхани в устата й. Очевидно раните са нанесени от човек, който е имал основни познания по хирургия. На тила на жертвата, на 4.6 сантиметра от основата на черепа, със собствената й кръв е написано «С13.489». Оръжието на престъплението е обикновен кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, принадлежал на жертвата и открит близо до трупа. Аутопсията не откри следи от алкохол, отрови или наркотик в кръвта на жертвата. При аутопсията бе установено още, че е бременна в девета седмица. Подпис: Едуард Фийлдс, доктор по медицина, 10 юни 1993 г.“.

— Това ще ви помогне ли? — попита Фийлдс, след като свърши с четенето.

— Да, докторе — отвърна Майер. Пулсът му се бе ускорил. — Бихте ли повторили надписа на тила на жертвата?

— С13.489. Имате ли представа какво би могло да означава?

— Ни най-малка — каза Майер. — Но ако разберем нещо, ще ви уведомим.

— Надявам се, че все съм ви помогнал с нещо, мистър Майер.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря. Ако случайно наминете насам, обадете ми се. Ще ви заведа на обяд.

— Ето такива хора обичам.

Майер затвори телефона и се втренчи в листа пред себе си.

— С 13.489. Какво, по дяволите, можеше да означава това?

Сигурно Сен-Клер щеше да намери отговора.

7.

Вейл пое дъх и отвори вратите към големия салон с пълното съзнание какво го очаква зад тях. Вълната от шум и топлина едва не го зашемети. Пред него се разминаваха и бъбреха стотици адвокати с жените си, а някъде отзад се чуваше джазов оркестър. В огромната зала бяха подредени маси с храна, имаше няколко бара, а присъстващите бяха или юристи, или лобисти, или политици. Нямаше дори къде да се седне. Най-големият коктейл в света. Вейл не понасяше подобни тържества, но се налагаше да прекоси тази зала.

От всички присъстващи тук той беше човекът, от когото най-много се страхуваха. Личността му представляваше потенциална заплаха за всеки адвокат. Неудържим, непредсказуем, неподкупен и непобедим, той бе прекарал девет години от тяхната страна, преди да прескочи оттатък и да се превърне в най-страшния им кошмар — прокурор, който знае всички хитрини и е по-добър играч от всеки от тях. За десет години успешно бе успял да осъди двама градски съветници, един заместник-кмет и един сенатор, а и бе затворил — за пране на пари — една от местните банки.

Сега адвокатите щяха да го посрещнат сърдечно, но от разстояние, сякаш да подчертаят, че той все пак не е един от тях. Това беше единствената част от процедурата, която Вейл харесваше, защото в нея играеше ролята на недосегаемия аутсайдер.

Иначе годишното събиране на най-могъщите прависти в щата само го отвращаваше. Едрите риби използваха случая, за да преценят доколко по-младите им колеги и техните съпруги изпълняват ритуала както подобава. Справят ли се добре в центъра на този обществен ринг? Правилно ли подбират контактите си? Пият ли повече от нужното? Изявяват ли странни политически предпочитания? И може би най-важното от всичко — дискутират ли проблемите на собствената си фирма? Беше повече от ясно, че младоците внимателно играят ролите си пред своите шефове и старши партньори, добре съзнавайки, че впоследствие изпълненията им ще бъдат внимателно преценявани и нашироко обсъждани.

Разбира се, новаците пиеха и дрънкаха много — най-вече за различните лобита в Сената и Конгреса, за законите, добавките и поправките, върху които уж имаха влияние, за това върху мнението на кои конгресмени можеше да се повлияе с почерпка в скъп ресторант или ловна експедиция в Минесота и Уисконсин. Тази първа категория бе позната като „повратливите“. „Лесните“ бяха втора категория и включените в нея можеха да бъдат подкупени с бутилка добър скоч и кутия пури. Съществуваха и „пилещарите“, които се разтапяха просто от ласкателства и повечко внимание. Най-дразнеща беше четвъртата група — на „бетонените глави“, чийто глас в конгресната зала не можеше да бъде купен на никаква цена. Проблемите с тях се решаваха по-късно, когато същите „влизаха в крачка и научаваха първото правило на играта — компромиса.“

Вейл влезе в залата и мина покрай групичка от петима адвокати, опитващи се да спечелят благоразположението на висок белокос мъж с гладка, розовееща кожа, който очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Ще мине покрай параграфите 26 и 41 — каза единият. — Фърли ще се заеме с него, сигурен съм. Той е от повратливите. Всичко ще бъде окей.

— А какво става с Пердю и с онзи новият… как се казваше… Ийгъл? — попита друг.

— Харолд Ийгъл — отвърна трети. — Пилещар. Никой не му обръща внимание.

— Е, Пердю е лесен — допълни друг от компанията.