Спектакълът на злото

Старата акула Шонеси, който през последните трийсет години бе успял да прокара пътя си от градски съветник до сенатор само с една политическа загуба, искаше да поприказва с Вейл някъде на спокойствие. Преди две години Шонеси се бе опитал да спечели губернаторското кресло, но без успех. Загубата обаче ни най-малко не навреди на имиджа му и той продължаваше да бъде един от най-могъщите мъже в щата и само с едно кимване можеше да причини куп неприятности на всеки свой противник. Сравнени с него, повечето от останалите местни политици приличаха на първокласници. Този едър мъж, облечен в копринен костюм за хиляда и петстотин долара, очевидно искаше да предразположи новия окръжен прокурор.

Венъбъл реши да изчака. Обзе я любопитство.

Шонеси заведе Вейл в една малка стая в дъното на коридора и го потупа по рамото.

— Харесва ли ти новата роля?

— Рой, казах ти още преди десет години, че не искам да съм окръжен прокурор. Исках мястото на градския прокурор и сега съм именно такъв.

— Вече не, приятелю. Сега си действащ окръжен прокурор и трябва да започнеш да се държиш като такъв.

Вейл имаше чувството, че води този разговор за втори път. Преди десет години. Зимен следобед. Беше на задната седалка на лимузината на Шонеси и отпиваше от трийсетгодишното бренди…

— Ти си най-добрият адвокат в щата. Никой не иска да се изправи срещу теб.

— Предложение ли ми правиш?

— Нека просто да кажем, че е част от обучението ти. Трябва малко да се поизтупаш.

Вейл се засмя.

— Искаш да кажеш, да бъда приет от обществото.

— Именно. Да бъдеш приет от обществото. Подстрижи се, изглади си панталоните, престани да се заяждаш с всички.

— Трябва ли?

— Трябва. Защото искаш да се преместиш в богаташката част на града. Стремиш се към това, за което всички мечтаят — поклони и реверанси, да ти свалят шапка, да те наричат „господине“. Сигурно не ти се иска да прекараш остатъка от живота си с утайката на обществото. Янси има нужда от теб, синко. Венъбъл го напусна. Той загуби всичките си оръжия. Няма кой да му пази задника. По дяволите, Янси никога не е бил подходящ за тази работа. Той е политик, а на неговия стол трябва да седи човек с железни нерви. Това, което иска, е да стане съдия и да прекара остатъка от живота си именно по този начин. Но за да го направи, трябва да върне бляскавата си репутация, която ти едва не съсипа. Само за една година надви неговите най-добри прокурори в две много важни дела. Силвърмън все още не може да преживее процеса с Пинеро, а Венъбъл пое пътя към многото пари в адвокатските фирми. Той се нуждае от теб, момче.

— Затова ли ми натресе случая с епископа?

— Трябва да ти се натрие носът, Мартин. Освен това всички искат това дело да се превърне в голямо шоу, а ти имаш дарбата да го направиш.

— Значи става въпрос за моето превъзпитание и за подготовката на добро шоу?

Шонеси само се усмихна.

Сега, след десет години, ситуацията очевидно не се беше променила.

— Какво, по дяволите, означава „да се държиш като окръжен прокурор“?

— Търканията между теб и Ерик…

— Този загубеняк не става за нищо.

— Той все пак е шеф на полицията. Трябва да работите заедно…

— Чуй ме, Рой. През първите девет месеца като прокурор загубих повече дела, отколкото през предишните девет години като адвокат. И знаеш ли коя беше причината? Ерик Еклинг.

— Искам просто да работиш с него, а не да импровизираш и да го правиш на маймуна.

— Ченгетата на Еклинг отразяват собствената му некомпетентност. Губят доказателства, лъжат, провалят дела, нарушават гражданските права…

— Може би причината е в това, че ти отне най-добрия му полицай.

— Той вече бе решил да напусне. Еклинг не му понасяше. Единственото, което могат тези момчета, е да прецакват самите себе си и прокуратурата. Затова реших да си създам собствен щаб по разследванията. И вече не губя дела.

— Защо просто не отстъпиш малко? Това едва ли ще е толкова трудно.

— Ти да не се вживяваш в ролята на световен помирител, а?

— Препирните не помагат на никого.

— Дявол да го вземе, почваш да остаряваш. Преди не се молеше, а направо заповядваше.

— Заповядвам на всички останали. Теб те моля. Мамка му, просто се опитвам да спася добрите отношения, ако нямаш нищо против.

— Добри отношения?! Какви добри отношения? Да не си говорил с Файърстоун?

— Е, той се оплакал на някакъв свой приятел, който пък се оплака на мен… Наистина си го ядосал, знаеш ли? Какво си му казал, да си го завре в задника ли?

— Не, казах му, че няма да го завре на мен.

— За Бога, той е заместник-председател на градската управа. Отношенията ви трябва да са добри. Както с Янси.

— С Янси се разбирахме доста добре. Имахме си договореност. Проблемите се появяваха само когато той я забравяше.

— Файърстоун е доста близък с полицията. И няма нищо против твоята детска градина.

— Не бих нарекъл екипа си детска градина… по-скоро е колеж.

— Окей, окей… разбира се. Просто искам да кажа, че…

— Просто искаш да ми пускаш старите лафове, Рой. Прави се, че харесваш Файърстоун. Почни да работиш с Еклинг. Няма да стане. Кажи на Файърстоун да си гледа работата. Отговорен съм не за града, а за целия щат.